Безтегловно онемяла съм към теб-
като непомръдваща в небето птица,
като утихнали след буря ветрове,
като малка, светеща до въглена искрица.
В зависимост съм.
И от тупкане по теб, го сдържам-
да не хукне твърде рано полудялото сърце.
Понякога ръце протягам и завръщам го
с охлузените му от бързането колене.
И сричам плахо спомените си оскъдни-
подредени свидно миди от дете.
В примирения си поглед, спрял далеч- в безмълвие,
припявам тихичко на укротеното сърце.