автор: kalin8

В ония тъмни времена,когато са се разказвали от уста на уста преданията за подвизите на Марко Кралевити, години на налагане на агарянската сила по земите български и на жестока, упорита съпротива, кой с каквото и както може, се е случило събитието, за което искам да разкажа...
Селцето е прикътано в склоновете на Родопа планина. Едно най-обикновено село, каквото всеки би определил като средно голямо.Казват,че дори и по времето на нашия разказ е било доста олюдено, защото тогава е имало параклис, послужил за основа на сегашната черква. Точно от нея се заинтересувах и затова сега пиша тия редове. Стара слабост ми е да се запознавам с всевъзможни сведения, свързани с миналото.
Та началото на разказа е по време, когато е съществувал т. нар.кръвен данък-девширме- един от най-тежките за християнското население в Османската империя.За него има много разкакзи, песни...“Еничери ходят, мамо, от село на село...Мъжки рожби сбират...“ Да! Така е било! Веднъж на всеки пет години! И са се разделяли поробените българи с мъжките си рожби доста по-често, тъй-като този срок изобщо не се спазвалНай-елитната част на турската армия -Еничарският корпус, се състоял преди всичко от отнети от семействата им християнски, български деца.Обучавани при най-строг военен режим , на границата на оцеляването, от тези младежи се получавало железни войни,способни на всичко.Знаели са турските султани и везири, как от коравия народ български да получат елитни бойци за армията си...Една голяма част от същите тези деца,показали по-буден ум, получавали високо образоваие и дори заемали висши постове в държавното устройство на Османската империя
Някои от тези деца -по на десетина години, са помнели добре кои са и откъде са...Мога да посоча доста легенди, песни, създадени от народа по повод на разпознаванията, които са се случвали по онова време.
В селото, за което стана дума в началото пристигнали двама лични еничари...Не били какви да е, а с множество аскери, прислуга, носачи, коняри...Въобще- голяма кавалкада,музиканти-зурни,тъпани. Едва ли селяните били виждали такова сборище на носии, оръжие, и ориенталски музики...Развявал пролетния вятър белите коприни от пречупения връх на шапките -символ на белия ръкав на вдигнатата благослов ръка на мюсюлманския светия Хаджъ Бекташ-духовен покровител на корпуса.
По всичко си личало, че двамата дето яздят начело добре знаят къде отиват. Особено по-възрастния на вид и по-пищно облечен еничар на белия ат, по чиито движения замира или се движи цялата колона. Начесто спира и на къси ,задъхани пресекулки, говори нещо на яздещия редом по-млад другарин. Първите конници след тях се движат на достатъчно разстояние, за да не пречат на младия си яябашия и още повече на неговия високопоставен приятел с белия жребец, чиито слуги не са продумали нито дума откак са тръгнали на тоя поход.
-Няма да влизаме в селото! Искаме само наколко шилета да ни заколите, хляб за аскера и зоб за конете. Имали сте добра вода тука по-горе.Там ше нощуват хората ни, а ние- погледна към младия военачалник- ще кажем в коя къща ще останем за вечерта.С нас ще има само неколцина души от хората ни.Те до нас ще нощуват...А утре потегляме рано!
Излезналите пред село първенци се споглеждат учудени от бързите думи на преводача,заучени като че ли предварително. А още повече -от желанието на агите да нощуват в селото, далече от войниците си...Такова нещо не се е виждало и чувало досега!
Рекоха и стопаните да си останат и да са рахат, че нищо лошо няма да им се стори. Такава е волята на този, комуто всички от кортежа се кланят.
Ето го-върви напред и посочва самин къде ще отседнат на конак -Станювата- макар къщата да не е от най хубавите.Инак -чиста,двукатна.Види се ,разбира,агата от стопанисване... Даже сваля шапката с бялата коприна пред прага и все така бързо казва нещо на яябашията,та и той стори същото и някак спънато влезе в тъмния трем на дома.
Тръгват си селските първенци, успокоени, че всичко ще мине мирно и кротко. Минават няколко разкрача и тогаз някой, дето разбира по турски глухо продума:
Чух какво рече агата! Каза – тука има стъпало!
Не посмяват обаче да се върнат назад, въпреки преголямото любопитство.
Какво е било вечерта в тая къща не се знае...Видели са Станю да довежда в дома си щерка си Яница и малкия си син Иван, дето преди идването на турците били укрити нейде. На заранта аскерът заминава надолу към поречието на Марица.После се разчува,че баш-войводата турчин е дарил кесия алтъни за нов храм в селото. Заръчал да се почне градежа връз основите на стария параклис и да изпишат Станю и синове Димитър и Стоян за ктитори.

Б.Калинов.18.01.2010г.
Пловдив.