"Май не говориш много."
Ще се отчупят някакви парчета
недъгави мълчания, стаени
във тъмната вода на битието ми,
което някак си върви без мене.
Ще се отчупят, бавно ще изплуват-
безформени, удавени във реч,
неспирна, остра и до сиво шумна-
безумно плитък белег за човечност..
Ще ме напуснат, а от своето дъно
с хриле ще им крещя, че са излишни-
останаха ми още много в тъмното
на вечност под петите на Всевишния.
Пропаднала под всякакво равнище
наум ще си призная, че съм ниско.
Простете ми, преди да се разнищя,
прелейте ме, преди да се разплискам...
Изпъвайте безгласните ми струни
и те ще станат здрави като смисъл
необорим, неизмерим със думи-
изречени, изпяти и написани.
Обездушено, словото се мята-
"конвулсия" не е ли рядко цвете?
От говор ми е тинесто в душата-
на дъното с усещане си светя...