Човекът с каручката.
Май той е щастливият.
Минава през София.
Отзад детето заспива.
Те са цигани, роми ли .
Той си яде вафлата.
Носи къси ръкави.
Съвестта му е лека.
Не е виновен човекът -
инстинкта му сочи,
че няма всъщност държава.
А аз го гледам отгоре -
те са двайсет етажа.
Етажи нагоре, към Ада.
Как на него да кажа,
че той си е в къщи.
С тия семпли стремежи
Няма страх като моя.
Няма силни копнежи.
Циганин, ма човек е.
А ние не сме такива.
"Завиждам ти на живота!" :
извиквам във въздуха диво.
Но няма да чуе думите -
още в падане се разлитат.