автор: thebigplucky

Ядем и пием на масата.
Не сме гладни и жадни – празно ни е.
Отдавна всичко сме си казали.
Отдавна сме омръзнали един на друг с признанията си.
Най-тежко ни е, че това, което на другите го разправяме -
вече и сами в него не вярваме;
след всичко, което доизмислихме и преживяхме -
как по-нататък да го правим?!
А тълпата, сляпа и жадна, чака.
Май ще трябва да разпнем някого -
за забавление – щото хляб – няма.
Уж по-мъдри сме, книги четем всякакви,
ама на нас най ни е ясно,
че всяка власт – все до там го докарва
от простотия и от алчност -
да няма хляб.
И изкривеното ни съзнание
не мисли как да оправим нещата,
а кого да разпнем.
На мен все се пада гадната част -
да избера нещастника.
Не мога да разбера -
как се навих за тридесет сребърника над заплатата
да се натоваря и с това -
да обирам на тълпата омразата;
да ме сочат с пръст;
да ме заклеймяват -
(каквото и да означава,
стигмата, дори и невидима,
дори и такава -
достояние е
и не е за всеки...).
Доволен съм от една страна -
на останалите почти не им знаят имената,
а моето – едва ли са забравили.
Погледнато иначе – си е занаят -
от сдухани месии – Господ мога да направя някого.
Кой като мен ги умее тия работи?!
Гадното е, че трябва да го целуна преди това.
(Звучи ми повече педерастко, отколкото предателско.)
И всеки път се заканвам – повече да не го правя.
И всеки път се намира някой Пилат,
дето да намери с какво да ме изкушава.
И всеки път се намира някой смахнат с прозрения -
дето дразнят останалите с прекалена праведност;
такива – как да ги жалиш?!
С Отца сме се разбрали:
той – да ми осигури вечност;
аз – да свърша мръсната работа.
Важното е властта да властва,
а тълпата – да бачка;
и да са един от друг на една тояга разстояние.
Аз обаче съм решил да не им бачкам.
Понякога начинът да се извисиш над останалите
е да станеш от масата
и да целунеш някого.
Пък другите – какво ще кажат -
кой както го разбрал...

_____________________