автор: sia

Стефана.
Моят имен ден. Прегърна ме рано.
С плачещия глас на брат ми, че баща ни не се събужда.
Не помня как карах до селото. Само че валеше.

Че го видях как спи, че видях пулса, че
питах дали са опитали, че беше топъл.
Че изпитвах гняв…
Той не можеше да си отиде, не така, не и с мен…
Че ще се събуди, като хвана ръката му.
Че наистина се усещах непоносимо предадена.
Че бързо заприиждаха хора, които казваха какво трябва да се прави.
Гледах го през гърбовете им, исках да ги няма,
наистина исках да ги няма.
Исках да го прегръщам, наистина имах надежда,
че ще се събуди. Толкова пъти съм го гледала, че така спи.
После започнаха да слагат в ковчега свещеническите му дрехи –
помня че рязко дръпнах последните от тях,
помня изумените погледи на хората и другите свещеници –
никой не ме спря.
Ще стоят в дома ми. Дома на баща ми.
Той беше свещеник. Винаги е бил.

Гробът му в църковния двор гледа към планината.
Искаха да не е до оградата.
Не, точно там му е мястото.
Оградата няма значение, когато виждаш планината…

Цял ден получавах поздравления – сякаш повече от всякога -
беше моят имен ден.
Някои от тях ме питаха – на колко години беше.
Те не знаят.
Как бих могла да им обясня – какво значение има на колко е –
той е добър, жертвоготовен, търпелив, почтен,
той е мой искрен приятел,
той е баща ми.

Искам да ти кажа – всички вярват, че даже не си минал през
митарствата, че веднага са те взели ангелите, че си бил светец.
Че не трябва да тъгувам.
Но аз зная, че ти би искал Бог да почака още малко…

Тъгувам.
Прости ми, тате.

-----------------------------------------------------------------------
линк