автор: lovelace

Една душа оголи тишината.
Не, не умираше, а се роди.
Над нея вече грееше звездата
и благослови я със мечти.

Но ето, че сияние лъжовно
подмами душата невръстна.
Не знаеше, че смъртта злокобна
семената свои разпръсна.

И тръгна душата, грях непознала,
да поживее в светлина.
Забрави за себе си, за небето,
забрави, че има мечта.

Подхлъзна се, падна, изплака,
но тишината онемя.
Не я беше грижа за душата –
тя бе избрала своята съдба.