Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: pazarluk
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13933

Онлайн са:
Анонимни: 457
ХуЛитери: 5
Всичко: 462

Онлайн сега:
:: pastirka
:: ZAGORA
:: Albatros
:: GalinaBlanka
:: mitkoeapostolov

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юни 2021 »»

П В С Ч П С Н
  123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаБез кетчуп
раздел: Разкази
автор: Tiranozavar

„Посрещаш гостите, настаняваш ги на свободна маса, предлагаш им вода, носиш им менюто и записваш поръчките им в този тефтер. От приемането на поръчката до сервирането не трябва да са минали повече от 20 минути.
20 минути отнемат по-сложните поръчки, за сандвичи и напитки времето е 10 минути. Всеки ден предлагаме специално обедно меню. Супа, предястие, основно и десерт. Има и предложения за деца – супа и основно, плюс негазирана напитка, плюс десерт. Бакшишите са за теб. Работното ти време приключва след полунощ. Ресторантът трябва да е изчистен, подовете лъснати, масите подредени. Преди да напуснеш заведението, ако си последен, пускаш алармата. На следващия ден, работното време е от седем. Който пристигне пръв пуска фритюрниците, отваря вратата, изписва обедното меню на черната дъска пред заведението, слага покривките и декорира масите.”
Управителят на ресторанта е черен. Цветнокож, афро, просто негър, black. Устните, плътни и тъмнокафяви, склерите на очите пожълтели, както и зъбите, косата прошарена. Има огромни ръце с дълги длани и изядени кожички около ноктите.
Готвачът е от Корея. Жълт, нисък, с бели, идеално подредени зъби, пъргави крака и ехидни малки очички, скрити зад две извити цепки. Yellow. С пролайваща заповедна интонация, когато дава нареждания на работниците или просто псува управителя. Жълто срещу черно. Малкият срещу големия. Кожа срещу кожа. Съпротива срещу сила. А между тях димящи котлони, отворена паст, в която горят, оваляни в олио, брашно, масло, лук и подправки телешки пържоли, свински ребра, флейки, джолани, крилца и кълки.
Барманът е европеец. Вероятно французин. С този изискан дълъг нос, над прозрачните чаши. И техният кристален звън, който разкъсва шума и го организира в ескалиращ хаос. White.
Улицата е пуста, защото е рано. От време на време отвън нахлува ръмжене на двигатели, градът сменя нощния декор постепенно. От улиците първо изчезват проститутките, сенките им оттичат в каналите, изгубват се в мръсни безистени с изпочупени прозорци и миризма на гнило, и влага. Скитниците напускат пейките и заемат местата си по входовете на метрото, прочистват гърлата си с грапаво кашляне, от устните им се вдига мека, пухкава пара. Гаражните врати трепват, пробудени от дистанционни и огромните метални врати с тихо ръмжене откриват първо гумите, после фаровете, а после и целите, лъщящи от дневната светлина, автомобили. Двигателите мъркат тихо, после ръмжат, ежат се, пришпорени гумите захапват асфалта, порят въздуха, насищайки го с миризма на изгорели газове. Чайките кръжат, пищейки тревожно, над града, разменят кодове на език, който никой не разбира. Градът се разбужда, сградите оглеждат лица в локвите, хора плъпват навън, организират се в потоци, ескалатори ги отвеждат под земята, оттам метрото ги поглъща с огромната си, лъсната в стъкло и метал, паст, телата се притискат едно в друго, разменят топлина и миризми.
И вратата се отваря. Погледът на негъра е вече върху мен и проследява траекторията ми до първите клиенти. Първа стъпка, втора стъпка, трета стъпка.
„Добър ден”, казвам и от ръцете ми за миг изчезват трите папки с менюто, върху което мигновено кацат три двойки очи. Четат бързо, не разбират!?, гладни са или още спят. Една уста се отваря, после още една, после и третата се присъединява, гласовете им се преплитат, прегръщат и разделят. Така музикантите настройват инструментите преди да синхронизират гласовете им в хармония.
„Телешки стек с пържени картофки, но да са кафяви, а не жълти, да хрупкат. И препечено хлебче, но без чесън, защото съм алергична, и да не го прегорите. И една кафе, виенско, не еспресо, без захар. Ако имате захарин ще е чудесно. И сок, не, не натурален, и една вода, но да не е студена”.
„Препечена филийка и варено яйце с майонеза, вурстчета на скара без чили сос, може с кетчуп, но да не е много, и пържени картофки, но да не са препържени и да не се много мазни. И една кола, студена, и един бульон. Гъбен имате ли?! Може и телешки. Ще искам и десерт, но още не съм си избрал.”
Кухнята се оживява. Жълтата кожа трепти, отразена в огромни лъжици, по острия ръб на ножовете, в тигана, на дъното, където със свистене умира оранжевото от моркова, бялото от лука, червеното от домата. И от кухнята, под вратата, там, от мястото, където кореецът организира потъналата в олио своя вселена, се понася миризма на сурово месо и свежи зеленчуци, нарязани току-що. Французинът, белите му дълги пръсти, и прозрачното стъкло, по което кафявите му очи галещо се плъзгат. После чашите, които той пълни с плавни движения и така, сякаш не иска да изгуби нито капка. Два пръста под ръба, точно 200 грама, една пета от литъра, двеста грама от килограм. Една бутилка - пет чаши, пет пъти отваряне на касата, с нежния език на звънчето, като монета, пусната в препълнена касичка. Един търбух богатство. Ръцете подреждат чашите, по реда на поръчката, по цвят, по височина, на око. Някой така е подредил града с гарите и площадите, с дърветата и балконите, с вятъра и вътрешните дворове, магистралите и излаза към отчужденото, посивяло в самия края на града море. И корабите, на самия ръб на устните, там, където ядът на водата се разпенва и храчи зелени водорасли, изкормени миди, пластмасови чаши, бутилки, ошлайфани от вълните клечки, найлонови торбички, коркови тапи, метални капачки...
И масата се напълва. Високите чаши, плоските чинии с цвърчящо месо, и гарнитурата, картофките тъмнокафяви, после светложълтите, почти сурови. „Моля, не съм ви поръчвал сурови картофи, на какво прилича това?!” И чинията се понася върху ръцете ми към корееца, който пролайва в лицето ми и по кожата ми потича собствената ми пот и неговата слюнка. Опитвам се да се предпазя, вдигайки рамене, а после и ръце, крещя срещу отворената му, с идеално бели зъби, уста и търся някъде в гърлото му огромно жълто слънце. Жълтите хора идват от жълта страна, където картофите растат изпържени и са иделно тъмно жълти. Черните хора идват от черна страна, където картофите растат изпържени, в идеално кафят цвят, без много мазнина, а само с пори, от които се издига мека, омайващо вкусна пара. Белите хора...
„Промених си решението. Не искам бульон, а шейк, но с лед и да не е от праскова” и този път французинът отваря устата си, и изглежда ужасен, и изморен, и ядосан. Ръцете му отново посягат към чашите, от които усмивката му се отдръпва и огромното френско слънце от неговата страна изглежда като език, плъзнал се от вулкан - всеки момент ще опари клиентите и ще се спусне навън, по улицата, зад завоя, към кварталите на черните, пропадналите, изоставените, самотните, невинните...
Черният стои зад гърба ми и кима, докато се опитвам да събера цените и оформя сметката. Пръстите му, с изядените кожички, барабанят по плота на бара, а очите му подскачат от мен към клиентите, от клиентите към мен, и накрая спират във вратата, която се отваря с трясък и вътре нахлува нова порция от гладни хора. Бял и черен, и едно светлокафяво дете. Black and white, и едно дете, чиято кожа прилича на телешки стек, алангле, свеж и декориран весело със зелена салата. За детето ...”сандвич, но да е без колбас, само със сирене, но да не е солено, и без кетчуп, защото от него го боли корем, и да има свежа краставичка, и яйца на очи, но да не са солени. Солта е адски вредна”...
Жълтите пръсти обгръщат овала на черупката, гладката й кожа, която се чупи под удара на острото на ножа и отвътре, като око, което изтича, върху черния тиган се стича едно жълто слънце и опарено със съскане за миг побелява. Бялото слънце в черния, нагорещен, тиган и кафявите очи на корееца, съсредоточени в това миниатюрно, горещо сътворение.
„Не съм поръчвала виенско кафе, казах ви еспресо. Даже не, искам макиато, с пяна, така, както го правят в Италия” и французинът оглежда бялата си риза в кафемашината, в огромните й черни бутони, които я карат да пуфти и изригва мехурчета, които плавно се променят в пяна, а после в гъста кафява течност.
„Сметката! Какво е това обслужване?!”, крещи някакъв глас без цвят зад гърба ми, докато поднасям чинията пред детето и то ме стрелва с недоволен поглед. Една ръка посяга към приборите, съблича ги от снежнобялата салфетка и посяга с ножа към сиренето, после към яйцето, после към салатата, после отново към сиренето.
А аз поемам банкнотите и с тихо движение на устни, сякаш жужа, като пчела се опитвам да сметна точно ли са, колко трябва да върна, имам ли за ресто. Ръцете ми се суетят с тези мазни банкноти, от които ме гледат очи на мъртъвци и някакви знаци, букви и думи, и всичко потъва под онова звънче на касата и така стотици пъти днес.
„Тези вурстчета смърдят”, чувам зад гърба си хриплив глас, нечие гърло се прочиства от слюнка и храчки, и фигурата на мъжа се изправя над масата, чиниите, вазата, мръсните салфетки, краката му го понасят решително към черния и виждам как две черни ръце се вдигат нагоре, над главата, после падат като отсечени, после отново се вдигат. „Ще намаля сметката!”, казват плътните устни. „За сметка на заведението”, изрича после и влетява в кухнята, където продължава да крещи срещу жълтото, лишено от изражение, лице.
Часовникът над бара проскърцва, изстенва и гръмва електронен глас, който обявява „Часът е дванадесет.”
„...Десет... десет... десет”, шепна аз на себе си, ръцете и тялото си. Слънцето е точно в средата на небето, в средата над този град, колкото и да е голям, и сега с лъчите си ще притегли хората насам.
Жълти, черни, кафяви... с цвят на сирене. Жълти, черни, бели, кафяви с цвят на телешко. Черни, бели, жълти... с цвят на яйце...


Публикувано от aurora на 07.01.2010 @ 15:34:55 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   Tiranozavar

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 5


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

16.06.2021 год. / 14:00:28 часа

добави твой текст
"Без кетчуп" | Вход | 9 коментара (17 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Без кетчуп
от Lisica на 07.01.2010 @ 15:43:21
(Профил | Изпрати бележка) http://bntruse.tv/licata.php?id=12
Невероятно разказваш!!!


Re: Без кетчуп
от Tiranozavar (s_tomova@mail.bg) на 07.01.2010 @ 17:46:42
(Профил | Изпрати бележка)
Сърдечно благодаря!

]


Re: Без кетчуп
от joy_angels на 07.01.2010 @ 15:45:38
(Профил | Изпрати бележка)
Без захар. Горчиво, въпреки слънцето.
За много години със захар, Тиранозавър! :)))


Re: Без кетчуп
от Tiranozavar (s_tomova@mail.bg) на 07.01.2010 @ 17:47:46
(Профил | Изпрати бележка)
За много години, жива и здрава!
Благодаря)
Ще отмина коментара за захарта, защото не намирам какво да кажа-;)

]


Re: Без кетчуп
от Casper на 07.01.2010 @ 16:16:31
(Профил | Изпрати бележка)
Убиец :-))))
Жива и здрава бъди ! С много любоФФФФ :-))))


Re: Без кетчуп
от Tiranozavar (s_tomova@mail.bg) на 07.01.2010 @ 17:48:36
(Профил | Изпрати бележка)
С много любоффф, благодаря за прочита, Духче. Доскоро!

]


Re: Без кетчуп
от Markoni55 на 07.01.2010 @ 18:23:12
(Профил | Изпрати бележка)
Две бучки и го разбъркай!!!
Страхотно си го написал, и тези импресии в екшъна - направо хрупа!


Re: Без кетчуп
от Tiranozavar (s_tomova@mail.bg) на 08.01.2010 @ 07:37:37
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря!

]


Re: Без кетчуп
от Rhiannon на 08.01.2010 @ 07:18:42
(Профил | Изпрати бележка)
Много приятно и леко за четене. Като за закуска, каквото е времето в момента:)


Re: Без кетчуп
от Tiranozavar (s_tomova@mail.bg) на 08.01.2010 @ 07:37:54
(Профил | Изпрати бележка)
И в момента) Благодаря за прочита)

]


Re: Без кетчуп
от sradev (sradev за пощите go.com go2.pl wp.pl) на 08.01.2010 @ 08:32:56
(Профил | Изпрати бележка) http://aragorn.pb.bialystok.pl/~radev/huli.htm
напомни ми бележката на бармана за нашенските клиенти:
"- имате ли това, казва клиента зяпайки с зареян поглед наредените бутилки
- да
- а имате ли това
- да
- а имате ли това
- да
- Тогава дайте ми онова, казва клиента
И онова е точно това, което нямаме"


Re: Без кетчуп
от Tiranozavar (s_tomova@mail.bg) на 08.01.2010 @ 10:58:10
(Профил | Изпрати бележка)
Навсякъде е така. Клиентите сме еднакви...

]


Re: Без кетчуп
от Nadie на 14.01.2010 @ 14:20:39
(Профил | Изпрати бележка)
Тиранозавре, оставям ти голям бакшиш за хубавия разказ! Чудно си го забъркала!


Re: Без кетчуп
от Tiranozavar (s_tomova@mail.bg) на 14.01.2010 @ 16:29:22
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря за бакшиша, ще гледам и друг път да го заслужа-;)

]


Re: Без кетчуп
от doriana-doriana на 14.01.2010 @ 14:43:39
(Профил | Изпрати бележка) http://doriana129.wordpress.com/
Ей, страхотен разказ!
Убийствен!
"Черните хора идват от черна страна, където картофите растат изпържени, в идеално кафят цвят, без много мазнина, а само с пори, от които се издига мека, омайващо вкусна пара."
Прочетох го с колям кеф, а това рядко се случва! Вече съм редовен читател...
:)


Re: Без кетчуп
от Tiranozavar (s_tomova@mail.bg) на 14.01.2010 @ 16:30:15
(Профил | Изпрати бележка)
Сърдечно благодаря, цитираният пасаж ми е любим и на мен, да не кажа, че докато го писах бях сигурна, че разказът вече се е получил. Ще се радвам да се връщаш насам. И доскоро)

]


Re: Без кетчуп
от sani-ti на 09.03.2012 @ 11:27:12
(Профил | Изпрати бележка)
Сметката, моля! Задръж рестото!
Невероятна си! Поздрав!