автор: doriana-doriana

Преди бях някак по-сдържана. Съумявах да подтисна желанието си при срещите ни. Откак се помина майка му, всичко се обърка.
Докато къпехме трупа й в тясната им баня го чувах как хлипа тихо от стаята, мислейки си, че никой не подозира. Душата ми изчегърта процеп в този момент и политна към тавана на банята. Ръцете ми продължаваха свещенодействието си, но усещах че се рея като пълен с хейлий балон.

Видях пресъхналите цветя във вазата при него, усетих дъха им на прах, проекцията му, изтъркания панталон…Всичко виждах, чувах го как ридае в себе си и изтръгва един по един предметите и обемите, заседнали надълбоко в гърдите му като призрачни кораби…

Душата ми се рееше над него и го наблюдаваше скришно, като някакво тайнствено същество, а той въобще не подозираше. Простираше рибарските мрежи на миналото си…мислеше за постъпки от преди, които някога са наранявали майка му. Учническите му години, когато за пръв път се напи с водка и усети колко жесток може да бъде родителя, и колана докато плющеше, и мазната й престилка, захвърлена върху кухненския шкаф в бързината, в яростта, в болката да го набие, че да й олекне и да знае, че е дала и тя някога „мъжки” урок на детето си.

После мислите му се преметнаха и направиха отскок в недалечното бъдеще и заблуждаха като неонови мухи. Аз ги видях и протегнах призрачната си ръка да ги уловя, а тя мина през тях като холограма. Спуснах микроскопа на съзнанието си и сграбчих една особено неоформена светулка. В шепата си я доближих до несъществуващото си ухо и чух огромно желание.

Тй все още стискаше завивката на леглото, в което майка му беше издъхнала сутринта, ала в същото време желанието му крещеше в огнената си колесница, а адските коне, които я теглеха аз стисках в шепата си и наблюдавах зрелището. Отворих един по един несъществуващите си пръсти и погледнах дланта си. Виждах бъдещето му там. Виждах нашето бъдеще – горящата му страст в мига, когато се целуваме, а бяхме току под козирката на старата къща, накълвана от пойнте птици незавърнали се от юг, а после в миг - в очертанията на елипсата на килима и бясното вълнуване на дългата му коса по гърдите ми и рижата котка, която уплашено шпионираше бурните ни движения и не разбираше проява на сила ли или проява на нежност са звуците, издавани от странното омесено същество, състоящо се от четири крака и четири ръце, хвърчащи и пълзящи, стремящи се, мятащи се в резки и в плавни движения, в захват на скалпа или в полет към никъде и гравитацията, притиснала гърдите му в моите и ценробежната сила, която обратно го тласкаше нагоре, и отново гравитацията на мускулите му към мен, моята уста към лицето му….

Внезапно стиснах имагинерната си шепа, после изхвърлих светещото бъдеще на желанието му. Усетих се как дишам на пресекулки, опитвайки се да удавя чувството от видяното. Уплаших се от собственото си желание и гледката на неизповедима страст и бързо-бързо обратно се сшмугнах в тялото си, което отнесено къпеше майка му в банята.

Какво направих?! Не трябваше…Бях бръкнала дълбоко в чуждото бъдеще, в неговото бъдеще, в моето бъдеще, едно все още неопределено, но определяемо, вероятно бъдеще…И така до сутринта, когато съвършено променена и изнурена от това, което видях в чуждото бдение на духа, прекрачих прага на стаята и влязох при него. Очите ми светеха като подпалени нефтени кладенци и това, което сега виждах в реалността ми се стори толкова неистинско.

Оттогава вече никак не съм сдържана. Особено след погребението. Особено с него – ридаещия мъж. Позволявам си да разговарям, когато почука на вратата ми, да съм нахална с намеците си. И понеже подозирам потребностите му, си позволявам никак да не съм сдържана. Даже разпусната, даже диваческа в неизпитана си страст! Аз крещя от вътре: „Хей, тук съм, аз знам, видях те в мен, видях себе си приласкаваща! Хайде, какво чакаш!”. Ала той неизбежно отговаря учтиво, оставя бележката ми за тока, а след това ми пожелава лека нощ, сякаш нищо не е било. Сякаш нищо, неподозирано голямо нищо е било...
...не съм била в душата му!...