автор: doriana-doriana

И така! Лежа си аз и слушам топуркане на хиляди нечовешки копитца, обраснали с диви сплетни и шушукания.
Долавям и по-особения тътен на небето, падащото небе, покосило градините, полята и пустините на човешкото бивало и небивало. Ослушвам се да намеря поне някакъв стон или спомен от Него, търся го с великите пулсации на свръхчовешкото у себе си, ама нищо не долавям – толкова на дълбоко съм, че дори телепатията и сънищата не помагат.

Като се опипах по тялото усетих само дупки – от стрели или погледи, вече няма значение, кръвта ми е изтекла и се превръща в хумус…за нови плодородни пасища на някой бивол или сатир, който да си събира билетата, да вари тайнствените си отвари и да се налива с тях за поредната умопомрачителна вакханалия на духа. А отгоре ми – коруба, не, не е дървена, някак си – стъклена, бронирано стъкло трябва да е, излъскано, ама не искрящо – тук светлина никаква няма.

Напрягам пак сетивата си – дано изляза от ужаса, да пратя някоя мислена форма на някъде и стрелям. Ужасно! Като картечница стрелям из времето…Напразно са изстрелите – заблудени форми от душата ми, не намериха никаква твърд на никъде. Ей така си отвисяха в пространството и времето, без отзвук, дори от рикошет. Много ризници на света са надянали, питай защо са му?!

Все пак лежа си в тъмното, празното дълбокото нещо, оттук никого не наранявам. По едно време дочувам шепот – нали съм дълбоко, само това долавям. Пращам бързо душата си навън, а тя милата е изпохапана, не иска да излезе, не иска, иска вътре да си стои – на тихо и на спокойно, уплашила се е от бурите. Започвам да я увещавам – като девица пред ложе, като на светулка, която не иска да свети й викам: „Хайде, сестро, свести се…работа ни чака – няма път за завръщане, само малко мечтания, излез, моля те и се огледай, да не би Той да е…прошепни му, кажи му, че тук сме и двете. А той ще те чуе – ще усети полъха ни. Нали е аед, музовед, предтеча на пророците и пастир на нимфите, просто няма начин да не ни чуе!” И тя изхвръкна, като слънчево зайче извън погледа. Завъртя се, помете въздуха, запространства и заскита. Под краката й – птичи полети, на крилете й – пясъчни дюни, оплела е всичките плитки на мислите ми и ги е вързала здраво във вързопче под човката – ще ги пусне, когато им дойде времето.

А аз я наблюдавам без очи, вързала съм на крачето й нишчица, тъничка-тъничка диря, дирята на съдбата ми и я подръпвам отвреме-навреме, отклони ли се от посоката. Напътствам я, както някога коня си. С него бяхме симбиотични другари, митични създания, хаотични поздрави към бъдещето. Умря коня ми – препи със солена вода. От морето на загубата. Мара – морето на скръбта, до там му стигнаха силите и там го оставих, да е поменник. Сега си подръпвам светлата нишцица вързана за крачето на слънчево зайче.

Проекцията е разкошна – нали летя с душата си, пейзажът е същият, както навремето. Гората пълзи все нагоре към стръмното, към мъничките параклиси, към костите на нямащите ги. А на върха душата усеща присъствие. Такова чудно, познато, скиталческо, ожадняло от спомени, непресъхнато пие, не вода, сърцето си изпива. И добива образ Той, както някога – преди векове ще да е било, тъй като друга е планетната система вече, картата на звездите е променена и южния кръст липсва в нея, зарит на дълбоко като в зловещо гробище за влюбени. Стои той – полугол-полукосмат, срастнал се с канарата. Изпратил ушите си към мигриращите селения. А устата му - непресъхнатата, недоцелувана, е застинала, в мига на движението да изрече името ми: "Еври....ка". Ала нищо не чува или всичко, само Той си знае. Не ме търси – забравил ме е, някъде на път за излизане от Хадес. Обърнал се е и мигновено съм изчезнала, като светло видение, като стружка сол в тревите. А сега оплаква бъдещето и миналото, и забравените поколения, мене оплаква, сякаш не знае, че съм свръх-човек, почти безсмъртна, или не – по-скоро смърт, обемана от безсмъртие.

Внезапно подръпвам тънката нишка и указвам на сляпото пиле – душата ми. Нека изпусне онова вързопче под човката. Нека изсипе пясъка на желанията ми – да Го събудя, да го изтръгна от унеса, стига е слушал песнопенията на Сферите, отровен достатъчно е от Хохма, ослепен от Хесед и низвергнат от Бина. Тука съм – виж ме, под света съм, в дълбокото, почти разложила съм се с тия рани от изстрели, послесмъртни петна пълзят навсякъде, но всъщност съм само забравена. Пясъкът пада с горчива настройка, сипе се и пълни очите му, и устата му – вкаменена към звездите.

Не достига сърцето му…заглушено завинаги от бурите или от музиката на Сферите. Няма път за мен. Всичко се е случило. Няма бъдеще, няма минало. Няма сълзи, няма прощаване, няма трепети, няма освобождаващи истини, нито пушечни истини има, няма звездопади и умиращи ангели, няма паднало слънце и погубени блянове…Няма нищо…Само Неговата статуя. На Пан козлоногия. Или беше Орфей. Понякога. Вкаменена е и няма крещящо спасение, има само прегракнали сплетни и шушукания и по-особения тътен на небето, падащото небе, покосило сърцето ми, всъщност липсва кислород и може да е халюцинация. Или първична илюзия. Е цялото ни съществуване…