автор: radi_radev19441944

Измислих си среднощна приказка,
но принцове и Пепеляшки няма.
И може би дори е истинска,
и може би дори за двама.

Понякога насън си я разказвам.
Понякога в съня си разговарям.
И толкова е пусто и е празно,
че себе си понякога повтарям.

Без думи съм, а страшно ми се иска
да мога да римувам тишината.
Сбогувам се, но виещо ми липсваш
и липсата е виещо позната.

Не бих могъл да кажа сбогом,
защото е завинаги навярно;
Бих искал – искам, но не мога
да се напия и да те забравя.

Но как в такава нощ да се сбогувам,
макар, че непрекъснато те губя?
И може би щом птиците сънуват,
на сън ще дойда и ще те събудя.

И всеки блус е призив сред пустиня –
самотен блус в самотен празник.
В сърцето – вечно зъзнещ скитник –
един акорд безмълвно гасне.

Измислих си среднощна приказка
със себе си среднощно да говоря.
И пееше тъгата тихичко
в съня на падащите метеори.