Един последен изгрев,
След него – сетен залез.
Животът се изнизва,
но болката – едва ли.
Със мен ще си я мъкна
в живота – и оттатък.
Във рай? Или във пъклото
ме носи пътят кратък?
Такава съм орисана –
да плача, както пея,
сърцето да ме стяга,
когато се засмея,
духът ми да е в кладенец,
във който се оглежда
едно око небесно –
за светъл ден надежда,
а под водите – черните,
в скалистото – на дъното,
да се накъсват, сплетени,
мечтите ми несбъднати.
Това не е оплакване.
Това не е безверие.
Над мене сиви гарвани,
които чак треперят
да ми запеят словото
над камъка надгробен...
Последен ден.
Готова съм.
Клеймо: „Дойдох за сбогом!”