автор: amadeus

Дъждът изтри и последните следи от белотата на настъпващата зима, надникна навсякъде и не си тръгна, преди да се убеди, че навред земята е попила от неговия ентусиазъм.
Привечер северният вятър разстла ледени покривки върху вкаменената кал, а после засвири омайна симфония, която отекна във всеки комин наоколо.
Първите балерини затанцуваха, отначало несигурно, но с усилването на музиката ставаха все по-многобройни и уверени. Съвсем скоро въздухът се изпълни с ефирни, изящни, студени създания, а земята - с пух от белите им одежди. Дори когато танцът свърши, вятърът развълнувано продължаваше да рисува вълни върху леденото море от пухени кристали.
На сутринта всичко утихна. Отнякъде се чу топла, замечтана въздишка и за миг цялата магия изчезна. Небето заплака с големи, тежки сълзи, които чукаха по стъклата, сякаш за да напомнят на всички за себе си.
Върховете на дърветата се поклащаха вяло. Беше северния вятър, който се разхождаше по клоните им, събираше небесните сълзи и ги подреждаше в короната на всяко дърво в редички безцветни, студени отблясъци. Щом приключи с това, вятърът се захвана да почиства покривките от снощния пир и изсипа върху земята всички трохи от тях. Изсъхнали, бели точици мигом забарабаниха по вкаменената земя.
Стъклените клони потракваха в очакване нещо да се случи. Техните аплодисменти напомняха по-скоро на звука от танцуващи скелети, чиито кости се докосват в ритъма на недоловима мелодия. Когато утихнаха ръкоплясканията, спектакълът отново беше започнал, макар и не по същата симфония.
На другия ден слънцето беше изгряло. След като дни наред Природата рисува и изтрива собствените си творения, най-накрая се усмихна. Беше се видяла в отблясъците на кристалните дървета и разбра колко е съвършена.