автор: gu6ter

Татко тръгна по съмване. Точно в седем без нещо.
Както винаги бързащ. Обичаен. И с вестник.
Сред кафето и трафика ... Дълга остра цигара.
Може би, поднебесно,тя все още догаря.
И все още горчи никотиново време
с остарели очи, без посока и стреме.
А аз още го виждам...на сълзата на пряката
и умирам насън, че не съм го дочакала.
Псувам с мярка. Кещя. До задъхване пуша.
Карам бясно, греша и, понякога, слушам
как призвънва небето от смеха на децата ми.
Стисвам зъби и знам - ще го виждам в лицата им.