автор: ianchefff

Знаете ли кой е най-добрият град за живеене в България напоследък? Не знаете. Е как може? Град, в който няма претоварен трафик, чакане, блъсканици, псувни, нерви, злоба, безразличие? Направо ми иде да запея: “добре дошли в Са-а-а-андански, прия-а-а-а-те-е-е-ли...”
Не бе, това е химнът на Международния фестивал за авторска македонска песен “Пирин фолк Санданаски”. В случая искам да кажа, “добре дошли в най-добрия град за живеене! София!” Нда! В София няма такива неща. Е, освен от време на време, но никой не е съвършен! И тогава, ако евентуално, разбирате ли, това се случи, аз не се нервирам и-зоб-що! “Животът е твърде кратък, за да си късам излишно нервите”. Яко, нали? Аз съм го измислил! Мер-си!
Значи, сутринта се качвам в маршрутката, след като съм чакал поне 20 минути. Има и автобуси, обаче то, само дето нямаше хора и по покривите им. Не ми се блъска. А и не ми се случва всеки ден, а много рядко. Много рядко има задръствания, много рядко транспортът закъснява! Влизам, а то, вътре народ, мале мила. Е, не е чак толкова много, но има. Пари се подават, разменят, връщат. Чува се кихане, кашляне, свински грип прелита на вълни и на талази, но няма какво да се направи. Никой не е идеален. Този град също! Живот, мамка му и пътуване!
Държа се аз, мисля си разни неща, забавлявам си се на ум и ми е едно приятно, едно топличко на душата. И виждам една жена, която е толкова гримирана, че само като я погледна и се чувствам омазан. Затова й обръщам гръб. Щото после пране, ток, вода, разходи. То, вярно, че тук, в този велик мегаполис, всичко е толкова евтино, че чак ми става неудобно като ходя да си плащам сметките, но все пак...
Друга жена, облечена в дъ-ъ-ълго кожено палто, обяснява по телефона на детето си да си направи закуска, но след като се наспи. То, събудила го тая, после да се наспи! Как да стане!? Какви майки има само! А ако я види някой еколог с тия котки, лисици и друг добитък по себе си, направо може да я изхвърли от маршрутката! Добре, че няма такива наоколо, че никак няма да е приятно за гледане. Пере ги яко сачмата и тях, милите...
Опа, качва се момиче, което ми прилича на една известна актриса, но не съм сигурен. Хили се, забавлява се. Пита, дали “минаваме през Орлов мост...” “Да, минаваме, мила. На “Цариградско” сме, откъде да минем, през “Люлин” ли?” Вкисвам се за малко, но тя продължава да се усмихва и настроението ми се оправя. И то, да се случва всеки ден някой или нещо да ти разваля прекрасната сутрин, да се ядосваш, амо то е толкова рядко...
Проблем! Ех, ама как така изникват тия, между другото, много редки неприятности, бе!? Шалът на една пътуваща се е закачил в ципа на чантичката на момиче, което тъкмо се опитва да мине през мен. Ей! Аз не съм невидим, де! И на шалът се е пуснала бримка. Жената се съблича (бавно, разбутвайки половината маршрутка), маха шала, обляга се на прозореца, слага под мишница палто и чанта, и се опитва да оправи бримката. Тъкмо място е намерила. Евалла! Винаги съм знаел, че сме изобретателен народ. И не рядко, а постоянно. А казвам “евалла”, понеже искам да спазвам етническата толерантност. Че някой може да се обиди от липсата на чужди думи в разказа ми, който е написан в България, която е член на Европейския съюз, а пък има подписани едни рамкови конвенции, едни чудеса... То, рамка има, ама картината липсва. А картината е този град, който е... чувствам, че се отплесвам!
Един пич вика на някого, че щял да закъснее и да се оправят сами. Ами така е, драги мои, в най-добрия град за живеене. Това е нещо, което се наблюдава много рядко! До този, закъсняващия, друг мъж разказва на съседа си по правостоене, че имал много нервен комшия и щял да го застреля с газов пистолет следващия път, когато онзи слезел да му прави забележка за силна музика. А така. Маршрутката на ужасите! Честито. Усмихвам се, защото това се случва за първи път! Убеден съм! А и разказът за стрелбата завършва с хепи енд. Двамата седнали, изпили една бутилка ракия, без да се наръгат с нож или да се насекат с брадви. Браво! Ето такива граждани заслужава този град!
И чувам “пас”. Какъв “пас”, бе, хора? Обръщам се, двама господа седят, играят карти и пият бира от пластмасова бутилка. Супер. Ми то, пътуването ще е дълго. Много сме изобретателни, пак се уверявам. Или поне някои от нас. Карти, биричка, какво ти трябва повече? Ни-що!
Абе, хора, вие знаете ли, че има кърпички за почистване на обувки!? Понеже се качва един господин с особено мърляви обувки и се сещам. Значи, съществуват в пространството около нас, влажни кърпички за ръце, за пот, за сваляне на грим... Но има и такива за обувки. На пръв поглед са еднакви с изброените. Само опаковката им е черна. На втори поглед може и да има разминавания... Леле, хората какво ли не измислят. Страхотен бизнес. Да продаваш кърпички за обувки. Ами продавай и кърпички за... айде ще се въздържа, че СЕМ, ала бала!
Една кола на “бърза помощ” се промъква като Ингемар Стенмарк между потока от коли. Успява. Как го правят тия хора? Странно. Явно са майстори. Ми то, в най-великия град за живеене всички са най-велики, най-добри, най-знаещи и най-можещи. Факт!
Достолепна госпожа, сякаш излязла от магазин за стари градски песни, вика по телефона, че закъснявала, че й било лошо и че нищо не се знаело. Мисля си, тя да се радва, че мензисът й поне е наред. Нямам предвид бременност, то на тази възраст няма начин, имам предвид да се радва, че й идва на време, че ако шурне докато е на спирката или на театър, не ми се мисли какъв ще е панаира... Сигурно оцветен в червено. Няма значение. Надявам се да не ми повърне отгоре! Че нямам кърпички за повръщано. Ха! Ето, мога да започна такъв бизнес. С влажни кърпички против повръщано! Ще има за повръщано след препиване, по време на болест, след преяждане. Различни цветове, с крилца, без крилца...
“Искам кърпички. Много кърпички...” Това ще е рекламата. И както в “Матрицата” (и в онази реклама), отвсякъде край героя ще прелитат кърпички, повръщано и т.н. А той ще заляга назад избягвайки повръщаното, докато вади кърпичка от задния си джоб, за да му е по-трудно! Накрая, една топка от нещо ще се залепи за очилата му и той с едно движение ще я забърше и ще каже: “кърпички за повръщано – вашите кърпички за щастлив живот!”
Забелязвам, че съвсем най-отзад двама тийнейджъри се натискат. Какво да правят, път е, освен това се намират в най-добрия град за живеене! Тук всички се обичат! Така и трябва. Щото в училище е някак неудобно! Чиновете са ръбести, в тоалетната има всякакви навлеци да пушат, да пият. Абе, идиоти! А в маршрутката е идеално. После детето ще го кръстят Маршрутка. Или Маршрутчо. И още по-после, като тръгне на училище съответното детенце, лошите съученици ще го бъзикат ето така: “Маршрутка, Маршрутка, майка ти е тъпа...” Сещате се. Или “Маршрутчо, Маршрутчо, баща ти е педерас...” Чудите се що “педерас” ли? Откъде да знам? В една маршрутка на човек му идват мисли, най-различни по цвят, естество и мирис.
Ох, пак звъни нечий телефон. С мелодия, взета от ЖеПе гарата. Очаквам някой да каже с носов тембър: “бързият влак от Стара Загора пристига на трети коловоз.” Ужас. Но ми е някак много приятно. Топличко. Гримиран съм обилно, омазан и почистен с въображаеми кърпички. Вие, които не живеете в най-добрия град за живеене, можете само да ми завиждате! Плез, плез!
Като се сетих за кърпички, се сещам и за едно друго чудо на съвременните технологии – часовник във формата на яйце. Да си мерят домакините с него времето за варене на яйца! Като не могат да си мерят... нали се сещате, понеже са домакини, т.е. жени, нека си мерят времето за яйцесваряване! Представяте ли си какви глупости се правят напоследък! И после що имало глобално затопляне! Ма, как няма да има, бе!? То половината световен бизнес бълва простотия след простотия! От толкова безсмислици, както е тръгнало и на Луната ще ги тресне глобалното затопляне!
И хоп, някой ме ближе зад ухото. М-м-м! Мерси. Сещам се къде живея! Усмихвам се, даже се и протягам, доколкото е възможно в ограниченото пространство. Усещането е някак еротично. Обръщам се, куче. Хм... Зад него лелка на средна възраст, пременена баш по модата, характерна за най-добрия... да, да.
– Извинявайте, той Джеки... – плюнчи се госпожата.
– Няма нищо – казвам аз и се усмихвам широко. Тюх, пак не ми излезе късмета. И се намръщвам. Джеки бил! Мамка му и прасе! Т.е. мамка му и куче!
И пак “бърза помощ” нанякъде. Изтрепаха се тия хора, а то, не е толкова хлъзгаво. Какво става, бе!? Представям си, след като тук, в този град, се случва толкова често, какво ли е по другите градове, градчета, градченца и селца? Горкичките...
Мисля си аз, пътуваме си и се радваме на живота, понеже сме в най-добрия град за живеене на света... Е, не на света, само у нас, но не е малко.
И така. Жената с 2 тона грим се кани да слиза, внимавайки да не ме омаже като филия с лютеница, на Джеки тихичко му се карат, защото опита да ме сваля, ония отзад спряха да играят карти, понеже им свърши пиенето и задрямаха, а младите приключиха с натискането. Може да им е доскучало. А на мен от толкова щастливи хора сутринта ми е едно весело, весело. Слизам и отивам да се трудя. Че и без това съм закъснял. А за бизнеса ще мисля довечера. Хайде чао и приятен ден...
Опа, забравих. Предстои да ви представя и “вечер в най-добрия град за живеене”. По тъмно също всичко е наред и си заслужава да бъде написано за поколенията. Вечер също няма задръствания, няма закъснение на транспорта, няма нервни хора. Всички са щастливи, спазват правилата за движение, държат се възпитано, учтиво се поздравяват и се радват на живота. Ако случайно нещо не е наред, то се случва много, много рядко.
За финални надписи, мисля, след като толкова често споменавах “рядко”, “рядко”, да се провикна: “Госпожо Фандъкова, може ли да ви помоля за малко тоалетна хартия?”