автор: akragant

Когато бавничко те спускат
във кладенеца на живота,
дрънчи отминалото щастие,
като ръждива мокра кофа.
По хлъзгавите му стени,
по камъните неодялани
откриваш белези, следи -
и други
     преди теб
             са падали.
Студено. Дъното е близко.
Небето малко е.Калта е истинска.
Дочуваш нещо като смях
от втория етаж на битието.
Това е.Със света те свързва
единствено въжето.
Тогава изборът е лесен.
Без викове,
            без думи,
                 без да спориш.
Въже -
       с което да се бесиш,
или
       да се качиш нагоре.