автор: InsideOut

Балчик. Петък надвечер. Малък, скромен хотелец отсреща двореца.
Отвън е начумерено и духливо. Вътре ни посреща мъничка, чевръста лъчезарница. И ставам една такава захилена, като японка на културен обмен. Стая като стая. Изглед като никой друг! Морето. Залив. В дясно баирна вилна зона. После фар...и Албена. И Морето. Пак. Оппп, от ляво идва нещо! Любопитна славянска ниско окосена ливада, занича и подритва стола на терасата, щото не си гледа в краката. Игнорирам палейки цигара...и присветва отсреща, обещаващо такова. Какво ли?!
Вятърът се цеди между листата. Или е илюзия?! Проговарят безмълвните. Иде. Видимо е още. Далечен намек за буря бие и разстила оловото на облаците по билото. Под него се нацъкват светилниците на безимени съвременици. Къщички-убежища. Виждат ли което виждам? Или им е фототапетно...
Хе...какво става? Сякаш спектакълът на Царевец се е пренесъл тук. Без звук. Не ми е страшно. Залепящо-притеглящо е. Как се описва усещане като това? Ще има Селин Дион на носа на Титаник. Усмихвам си се и увеличавам звука в главата си. Гледам доверчиво пейзажът, обещаващ Нещо. Утре едва ли ще става за плаж. Какво от това?! Тук е красиво. Сега е красиво. Мистериозна увертюра. Ще е симфония. И заваля. Едри капки забиват тимпани. Изключвам си звука и се включвам на запис. Чувам светлината в тъмното, проглеждам в мелодията и.
Отпочва се. Короните на дърветата са пухчета на мажоретки в почивката преди...
Вертикална светкавица раздира небето, гравира хоризонта и се дави в морето. Подострям уши (дали пък не са нужни антифони?) и... издрънчава топовен ЗВУК, последван от ударна вълна тътнежи. Туптящи артерии Живот по смуглата вечерна кожа. Палят се една подир друга, вакуумират дъха в очакване да прочуя пулсиращия звук на светлината. Заслепява, прогаря невярата и миг преди да докосне водата се пръска и взривява. Светлинно-кислородно оросяване за дремещи. Следва ЗВУК, неделен, камбатен, разтърсващ, отекващ, смразяващ, после отмиващ, притихващо-замислящ до следващ светлинен предупредителен сигнал. Каква е тази чутовна акустика на ландшафта?!? Секунди, в които хиляди дихания в околията замират едновременно. Само майката Природа го може! Тази заедност, подчиняването. Не е страх, страхопочитание ми е. Грешна съм, да. Безмълвна пред олтара Ти. Палиш небесни свещи за мен, за всички Нас. Накапваш и отмиваш и пречистваш и прощаваш и показваш не наказваш, просветляваш и продухваш наслоено-замърсени сетива.
Продължи с часове...до утрото. До тихото. До синьото.