автор: HANS

          (В памет на Учителя)

          През сърцето на оживения град крачи човек. Облеклото му е причудливо - в якето на едри карета шивачът е оставил повече плат от необходимото, а небрежно преметнатият шал е крещящо зелен. Несгодите са белязали лицето му с тъжни бразди, но човекът се усмихва. Пъстри картини се въртят пред очите му, коледното оживление е в разгара си.
          Пред парфюмерията една майка сърдито налага сащисания си непослушко. За да са свободни ръцете й, тя е връчила дамската чанта на таткото, а той стои встрани вдървен и има вид на осъден, който чака реда си. През витрината продавачката на парфюми зърва екшъна, който за момент я измъква от тежкото отегчение. Гледката скоро й омръзва и тя продължава да черви устните си като ги извива така, сякаш разглежда зъбите си.
          Чалга гърми от кебапчийската барака, а двама рошльовци, вплели ръце и коси, унесено се целуват край ъгъла. Сега те са сами в многоликия град. Само по-нежните пръсти издават кое е момичето. Край влюбените пропълзява възмутена старица, кръсти се и мърмори нещо за идилията на своя отминал век.
          Човекът се смее. Действие второ - молитва за любов, мисли си той. Ето го и просякът, седнал пред парченце картон с няколко жълти стотинки. Тази сутрин студът го е изгонил още по тъмно от жилището му - изоставения трафопост, където скитникът спи полуседнал заедно със своя другар и единствена собственост - мърляво кученце. С бележка на ухото е, защото е улично. Сега то гледа с гладни очи пълните торби на минувачите, току вирва крак и осквернява ненужната вече предизборна агитация, до която мръзне скитника. И той гледа със същия безнадежден поглед, но все пак не е белязан като другаря си.
          Човекът със странните дрехи оставя няколко дребни монети и продължава пътя си. Предчувствието за Коледа надвива тъгата му. Но профучава тежък камион през локва и го облива до уши. От якето шурват мътни потоци, зеленият шал губи цвета си. Калта измива усмивката му.
          Но той ще си нарисува широка, бяла усмивка. Такава е работата му - тази вечер той ще играе палячото в коледния театрален спектакъл.
          Човекът с умореното лице пак трябва да бъде засмян и духовит, свеж и жизнерадостен. Той пак ще откъсне частица от душата си за своята публика, пак ще успее да й внуши колко дребни и мимолетни са грижите й, пак ще кънти салонът от нейния смях...
          Меркуцио е жив.
          Театърът е вечен.