Ръката ми протегната
увисваше,
във празното пространство
през годините.
Като писмо във поща
«до поискване»,
очаквах някой
да ми каже името.
И с мен да се здрависа
както някога,
когато бяхме с младостта
приятели.
Ръката ми, изтръпнала
в очакване,
бе живата антена
на сърцето ми.
А то пък трополеше
като смахнато,
с надеждата да бъде
възприето,
такова лудо, диво
и обречено,
каквото беше в
младите си вечери.
Все пак отказах
да повярвам в чудото,
че времето
лекувало с годините.
То беше доктор,
а пък ние-лудите
не знаехме,
че всъщност сме във клиника.
И дълго
ще протягаме ръцете си,
дано поне
случайно да се срещнат...