автор: persian

Вървим по горската пътека с приятеля и колега Марин/вечна му памет/.Стъпките на 120-130 килограмовото му тяло отекват в отсрещния скат.
Тръгнали сме от ранната утрин ,а макар че наближава два след обяд все още сме далече от хижата.Темите на разговора ни се сменят често-преминаваме от тема в тема,като внезапно ги променяме,прескачаме от гъби на жени,от политика на спорт,от варене на ракия до промените в климата и така до безкрайност.Внезапно по средата на едно изречение Марин проплаква:
-Ей,ама както съм огладнял,ако ми падне,ще изям цяло прасе,може и диво.
Засмивам се.-Марине,като ти знам възможностите,вярвам че можеш да изядеш цяла кокошка,заек,хайде пуйка,ама чак цяло прасе-не вярвам.
Понеже съм зад него усещам,че Марин се подсмихва леко и започва да ми разказва една от неговите безкрайни и забавни историйки.
-Преди години,като млад асистент, ме изпратиха на специализация в Съветския съюз за три месеца.Москва през зимата е доста сива и мрачна,а и когато си сам в големия град дните,а особено вечерите минават бавно и скучно.Извън посещенията на института ,в който специализирах, запълвах времето с четене на книги,гледане на телевизия и най –вече с обиколки на улиците на големия град.Даже по едно време направих карта на клозетите в Москва,тъй като няколко пъти изпадах в критични положения.Но не за това ми е думата.Ти си ходил в Русия и знаеш,колко руската кухня е различна от българската и колко трудно повечето българи свикват с нея.След първите десетина –петнадесет дни започваш да си мечтаеш за боб,гювеч,кебапчета,кюфтенца,за салатка с ракийка,за домашно винце и за какво ли не още.А след първия месец започваш и да ги сънуваш.Като добавиш и носталгията по България,децата и семейството и по българското слънце престоя става доста тягостен,а времето спира да тече.И така- един ден в доста мрачно настроение вървя по една от централните улици на Москва и гледам разсеяно витрините на магазините.Изведнъж виждам някакъв надпис с особени букви,а отдолу на руски, с по-дребен шрифт изписано-Грузински ресторант.Спирам озадачено.Гледам часовника си –наближава обяд.Хм.Чувал съм ,че грузинската кухня прилича на българската.А и била доста пикантна.Замислям се.Абе писна ми от тия руски болумачи.Що не пробвам грузинската кухня-сто процента съм сигурен,че ще е по- добра от руската.Бутам входната врата и влизам в неголямо уютно помещение с десетина маси.Няма много посетители.Тихо и спокойно.Избирам си една по-отдалечена маса с четири стола и сядам бавно.Веднага отнякъде изскача мургав келнер и ми подава листа с менюто на заведението.Взирам се внимателно в имената на ястията и напитките,но странните и особени названия не ми говорят нищо.Ха сега-какво да правя?Преминавам няколко пъти по редовете и: О спасение!Прочитам –специалитет на заведението и след него някакви неразбираеми словосъчетания.Голяма работа,щом е специалитет-значи е най-доброто.Викам келнера и поръчвам специалитета и бутилка грузинско вино.Той се усмихва разбиращо и изчезва някъде.Минават десетина минути,петнадесет,двадесет-келнерът обикаля околните маси,хвърля от време на време погледи към мене,но не носи моята поръчка.Почвам да нервнича ,но се утешавам с това ,че сигурно технологията за приготвяне на специалитета е по –сложна и изиска повече време.Минават тридесет и пет-четиридесет минути.Вече започвам да съжалявам,че влязох в ресторанта и даже се каня да си тръгна демонстративно ,когато келнерът се появява неочаквано и пита въпросително-Да сервирам ли вече?Потвърждавам ядосано,а наум споменавам някои от вероятните му роднини от женски пол и зачаквам продължението.След няколко минути към мене се задава ниска количка, бутана от келнера, с поставено върху нея нещо като нашенски мангал,пълен с пламтящи дървени въглища.Количката спира до масата ми.Като истински магьосник, от голям съд, келнерът започна да вади дълги дървени шишове с нанизани върху тях парчета месо,лук,чушки и други неща,които не можах да разпозная и да ги хвърля върху жарта.Приятно ухание се разнесе наоколо.Хората от съседните маси наблюдаваха процедурата по приготовлението с явно любопитство.След петнадесетина минути, като ги завъртя няколко пъти,келнерът постави няколкото огромни изпечени шишове месо в чинията пред мене, наля ми чаша с поръчаното червено грузинско вино и след като ми пожела приятен обяд се оттегли дискретно.Тъй като настроението ми се беше вече подобрило започнах обяда си с голям ентусиазъм и настървение.Поглъщах вкусните хапки месо,отпивах големи глътки ароматно вино и се радвах на късмета си да попадна в този ресторант.След петнадесетина минути бях погълнал една част от храната и почувствувах ,че гладът ми вече започна да се засища.Продължих да преглъщам с намаляваща скорост,но камарата в чинията ми оставаше все още твърде голяма.Ядях и мислех едновременно.Да спирам ли,да продължавам ли да ям и трябва ли да се разсипва и оставя такава вкусна храна.Ако продължавах коремът ми щеше да се пръсне.Но ако спра,какво ще кажат хората от околните маси,които ме наблюдаваха с интерес,а и келнерът,който поглеждаше любопитно към мен при всяко преминаване наоколо.-Какъв голям мъж,а не може да се справи с един обикновен обяд!Пък нали и храната струва пари,а дневните които отпускаха за престоя ми Москва не бяха много.Продължих храненето с последни усилия на волята.Всичко в мене се противеше ,но инатът ми надделя.След около четиридесет минути чинията ми беше празна,а виното изпито.Въздъхнах с облекчение.Бях се справил с шишовете и защитих достойно реномето си на българин,макар че околните не знаеха какъв съм.Поех въздух и извиках келнера за да платя.Той донесе сметката,като ме гледаше,както ми се стори ,с голямо възхищение и респект.Платих и погледнах за последен път написаното върху листа.На хартията пишеше:Специалитет на заведението-за четирима!!!Сега всичко ми стана ясно-защо келнерът беше закъснял толкова много със сервирането и защо аз,който толкова лесно се справях с всяко блюдо се бях озорил толкова много!
Последните думи на Марин се заглушиха от моя смях-Е Маринчо,след това,което ми разправи нямам никакво съмнение,че може да се справиш и с цяло прасе ,а даже и с глиган!
Продължихме пътя си.През върховете на дърветата се показаха червените керемиди на хижата,а там в нея беше и очакваният и от двама ни вкусен обяд.


ПРИЯТЕЛЮ ПРОСТИ

На Марин Кунев.

На своя ред замина си и ти,
внезапно,в ден жесток и страшен.
Приятелю,завинаги прости,
дано се сбъднат твоите мечти,
във други свят не тъй суров и грешен!

В живота си стори добри дела
и ще те помним докато сме живи,
пред паметта ти свеждаме чела,
макар че вече дух си с нас ела,
да скитаме из планините диви!

А сигурни сме,че ще бъдеш с нас,
че ще се връщаш често на земята,
ще си говорим мислено,без глас
за туй,което беше твойта страст-
природата,света и красотата.

Защото вечен е духът човешки,
променя само външния си лик,
оковите на тялото тъй тежки,
захвърля кат ненужни стари дрешки
и литва волно в звездния светлик!

Там слива се с Божественото тяло,
изпълва се с покой и благодат,
с Вселената той става едно цяло,
което същността е осъзнало,
на този сложен и изменчив свят!

31.07.2002 г.