Гледам милите, селските къщи -
без прозорци, със паднал комин.
Скоро аз като тях ще съм същия,
аз от тях ще съм скоро един...
Като мене и те са направени
със любов, от душица и кал
и си спомнят сега, изоставени,
огън нявга как в тях е горял,
гозби как е варило огнището,
смях и глъч как са пълнили двора...
Днес са пусти, по-пусти от нищото,
пълни с мрак и със сенки на хора,
вятър блъска врати незаключени,
като глухи, църковни камбани,
известяващи смърт. Вият кучета.
Без храна. Без любов. Без стопани.