автор: Marta

Имало едно време едно село. Малко било селото - трийсетина къщи, с оградите, дворовете и оборите. Хубаво било селото - китно и спретнато. С воденица край малката селска река, с една права улица, магазин, каменна чешма с два чучура, от които се леела студена и сладка вода, с няколко магарета, които пасяли по полянката край реката. Петдесетина овце обикаляли със селския овчар пасищата, петнайсетина кози катерели близката вършинка. Кокошки кудкудякали и ровели по дворовете. Петли кукуригали сутрин и издърпвали слънцето. И моми си имало селото, и момци, и седенки.
Хора си имало по празниците и сурвакари на Коледа. Деца си имало, които играели край къщите, беряли череши, къпели се в реката и правели всичко, което и сега правят децата. С две думи - живо и весело било селото. Малко по малко обаче хората започнали да намаляват, кой с децата тръгвал за града, кой направо за чужбина заминавал, кой в съседно село се задомявал. И така полека-лека, година след година селото все по-опустявало...село пусто село, пусто-опустело. Опустявало селото, къщиците се прихлупвали, свеждали стрехи, лястовичките, които разчуруликвали и оживявали прозорци и покриви все повече оредявали всяка пролет, а последната година двойката щъркели, които от поколения гнездели на един стар дървен стълб до чешмата, не долетели. В същата година си заминал и последният обитател на селото. Дядо Камен. Склопил очи и небето си го прибрало. Така селото останало съвсем самичко. Започнали да тревясват дворовете, страшният троскот плъзнал навсякъде. Праговете на къщите били превзети от задушаващата прегръдка на дългите треволяци, дивясали градините. Трънки, сливки и шипки поникнали между черешите, крушите, ябълките и орехите, и взели от светлината и храната на плодните дръвчета. Селото съвсем се занемарило. Къщичките му се сгърбушили, прозорците помътнели и се напукали, вратите се олющили и зловещо прискърцвали от вятъра. Толкова било тъжно и самотно селото без хората, без магаретата, овцете, козите, кокошките и петлите, че една вечер решило да се вдигне и да тръгне да търси жива душа, някой, който да приюти глава под все още несчупена керемидка. Вдигнало селото поляни, дворове с овошки, къщи, огради и цялата си главна права улица, метнало си на гръб чешмата, провесило престилка от малкия площад, успяло да изненада лошия троскот и новопоникналите шипки и тръни и се измъкнало една вечер по тъмно. Луната любопитно гледала как се нижат къщичките, как накуцват като старчета и се бутат с дървените си огради. Вървяло - вървяло селото и на сутринта стигнало до един кръстопът. Зачудили се къщиците, да се делят ли, заедно ли да вървят. Заедно! - решили. Речено-сторено. Тръгнали наляво. Вървяли още един ден, по пътя оставяли вар, хоросан, сламки, клечки, керемиди, пръст. Ронели къщите стар кирпич, ронели мазилката и стъклата от прозорците си, но не се отказвали да търсят. Тук-таме някой човек ги съзирал отдалеч, но обикновено не вярвал на очите си, мислел, че слънцето го е ударило и това е мираж, тръсвал недоверчиво глава, забивал поглед в земята и отминавал. Ходещото село обикаляло вече седмица. Вървяло и си търсело стопанин. Като стадо заблудени овчици били къщичките. Спирали понякога да нощуват сред гората, влизали в тях горски животни, нощни птици долитали. Прилепи ги навестявали. На сутринта къщите продължавали по пътя си.
На около десет дни път от селото, което било решило да си търси човека, едно момче останало съвсем самичко на света. Нямало покрив над главата си, нямало си постеля. Тъкмо било погребало баба си и леля му се настанила в къщата, където живеело до вчера. Прогонила го на улицата с една торбичка дрехи и няколко лева в джоба. Момчето било много тъжно и отчаяно, вървяло с наведена глава и подритвало камъчета по пътя. По едно време видяло, че пътят целия е осеян с тези камъчета, клечки, мазилка и стъкълца. Поогледало се - откъде може да се е изсипало всичко това, любопитно му станало, даже малко просветнало в очите му. Тръгнало момчето по следите, а в това време селото се било изкачило високо в планината и вече много уморено от дългото ходене, решило да се сгуши в нейната прегръдка. Пък каквото стане. Накацали къщичките като тромави пилета една до друга и засънували.
Сънят на селото бил хубав. Зелен и бял. Чистички и варосани стени, стаи, огласяни от звънък детски смях, стъпки от бързи, боси, тупкащи крака, перденца, се веят по прозорците, носи се мирис на топъл, дъхав хляб, думи и шепоти, шепа череши на дървена маса. Кукуригане...Ку ку рииигууууу...Ама това не е сън - петел кукуригал! Стреснало се селото и се събудило. Събудило се и се огледало с всичките си прозорци. Ама каква била тази работа, наистина!
Момчето, което вървяло по следите на селото намерило на пътя едно загубено петле, пъхнало го в пазвата си и продължило, вървяло вече по мръкнало и му се сторило, че вижда постройка, напипало една врата, влязло и легнало на пода. Постройката била крайната къщичка на скитащото село, което в същия момент сънувало хубавия си сън по споменик. А на сутринта петелът естествено не могъл да си затрае и още преди изгрева се разкукуригал, та да подсети слънцето да подаде огнената си, рошава глава на хоризонта. От това кукуригане се стреснали къщите. Събудили се и сякаш още не можели съвсем да се оттърсят от хубавия си сън, та петел не били чували от години да кукурига в техните дворове. Момчето също се събудило. Видяло всички накацали къщички, които изглеждали стари и грохнали, с криви прозорци и вратници, с хлътнали покриви и изтърбушени подове и плеснало с ръце, зарадвало се момчето на къщите, като на близки им се зарадвало. Хванало се за работа веднага, донесло вода, дърва насякло, дъски набавило. Изчистило, наковало, прередило, сменило, излъскало...месеци му трябвали, но потегнало къщите, прозорците светнали, покривите се вирнали и зачервили като петльови гребени. Светнало селото. Опрятно било момчето, което го стопанисвало, от работа не се плашело. Слязло в близкия град, хванало се на работа на голям строеж и вечер се качвало с остатъци от материалите да потяга къщурки, нарове да накове, маси да сглоби. Свое на сърцето да го направи. Запознало се долу в града с едно момиче и го довело да му покаже своето село. Гордо било момчето с работата си. А и момичето го харесвало. Прибрали се под един новичък, зачервен покрив и заживели заедно.
Скоро в града се научили за новото село, изникнало сякаш от нищото в планината. Мълва се носела за него и момчето, което живеело там. Почнали да се изкачват първо туристи - планинари, цял ден обикаляли по пътечките, вечер дирели подслон в спретнатите къщички. Момчето никого не връщало. Добро било момчето, цял живот с труда, лишението и търпението другарувало,и добър човек станало. А и къщичките...Какви сънища само се сънували под покривите на тези бели къщички! Вълшебни сънища, сънища от детството.
Славата на селото се понесла, идвали хора от всички краища на страната, идвали хора и отвъд морето да прислонят глава под топлата керемидка на къщите, които мечтаели хора. Препълнили се къщите, смехове огласяли стаите, съдове тракали, вода се леела, сенки се преплитали по стените и всяко прозорче светело и помахвало с бели перденца...И на нас помахва някое село, и за нас се оглежда и чака някъде.