автор: pc_indi

Дали защото късно се родих,
за мен остана къшей хладно слънце,
което в дланите ми бързо се топи
и едва успява да поръси улиците.
И всеки ме очаква, ала скрит
зад чаша чай със нарисувани метличини,
зад хлопнати прозорци и врати...
Децата сякаш само ме обичат...
И ме посрещат с грейнали очи,
не тропат с крак по- бързо да отмина,
нарамила на гръб студените си дни...
Нима виновна съм, че съм родена Зима?
Изпращам старата, посрещам нова
година след година... Кръговрат...
И топлината винаги условно
обитава белия ми свят.
Понякога съм яростна и зла,
връхлитам с ледни зъби от небето.
Но бързо ми минава... Всъщност съм добра...
И тънък е леда обвил сърцето ми.
Понякога се правя, че ме няма
и през тъгата суха съм прозрачна.
Щом за малко се покаже слънце само,
готова съм с улуците да плача.
Когато затанцувам парцаливо
и по ръкавите ми спускат се деца със смях,
тогава съм безпаметно щастлива!
И ставам мека и ранима като тях.
А нощем се загръщам в синя нежност,
наплитам със ажури тротоарите,
люлея светлинките в шепи скрежни...
И чакам пак да дойде Януари...
Обичам го... Обичам му лицето
и дланите му-чисти и начални.
В очите му загадъчно просветва
ключът за повече от триста тайни.
Очаквам го... Той стъпва твърдо
с походката на първите и силните.
Ще се усмихне, с нежна власт ще ме прегърне
и ще пристъпим в танцът на годината.
Ще ми разкаже трийсет и една
причини всеки ден да е усмихнат.
Ще му нарисувам във снега дъга...
Ще ме целуне и ще си отиде.
В ръцете му най- истински ме има...
След него мълчаливо се топя.
До малка капчица от зима
в зелените очи на пролетта.