автор: anonimapokrifoff

От години трудно го надвива сънят. Иван излезе на двора и по навик погледна към Станкини. У тях още свети, а пред портата видя колата на сина им. Буен е той, в селото шушукат, че май и в затвора е лежал, но сега се е кротнал. Може и булчето му да е с него, отдавна не е идвало.
Като го доведе след сватбата, хората ахнаха, а някой каза това, което всички си мислеха: че открай време най-хубавите жени на селото са все от тази къща. И като се разшета онова ми ти момиче! Сякаш Станка се е върнала – нейната фигура има, но е русо и синеоко. Петър Черното, свекърът, и той разцъфна. Почна и в кръчмата да ходи, а сума ти време не беше стъпвал там. Пак си пиеше с другите мъже ракийката и все се хвалеше с момчето си...
Иван си спомни Станка такава, каквато я видя за първи път. Бащите им бяха приятели. Неговият често идваше тук, понякога и той го придружаваше. Тримата обикаляха шубраците за диви прасета, ловяха огромни мустакати сомове в Тунджа. Нейният беше и змияр – хващаше отровните гадинки из Кадърика и Памуклука и ги носеше в града. Беше научил и дъщеря си. Рано останала без майка, тя се въртеше все покрай него. Тънковато рижаво хлапе с ожулени колене, Станка все стряскаше баткото гражданин: вадеше от пазвата си я смоче, я жаба, я някое уплашено гущерче, зелено като очите й...
Вечер сядаха около масата, често се отбиваха и съседите и по някое време баща й казваше: “Хайде, мойто момиче, изпей ни твоята!” И тя подхващаше с чистия си глас тежката странджанска песен:
Иван на Станка думаше:
Станке ле, конак сайбийке,
Станке ле, урумбеглийке!

(Продължението можете да прочетете в сборника "30 щриха за любовта")