автор: copie

Първият ми спомен не е от София, а от село при баба и дядо – родителите на баща ми.
... Зимна нощ, събужда ме шум в одаята, врата се отваря и затваря, усещам страх... баба я няма до мене, стаята е празна...
Може би ще се разплача, но нямам време, защото влетява баба по долна фуста, с нея облак пара, който скрива онова, което тя носи в ръцете си, но е нещо тежко, схващам аз подсъзнателно, после тя прикляка до печката и оставя до нея вързоп от зимната си пола и аз виждам, че от вързопа мърда и се отвива животно... малко теленце... и вече плача! Баба ме успокоява, че току-що се е родило и трябва да е на топло, но аз съм нещастна – полата на баба... мен никога не ме е увивала така в нея  Днес биха казали, че съм била в стрес. Нататък няма нищо в паметта ми, даже не го помня това теленце. Знам със сигурност, че в съзнателния ми живот баба и дядо нямаха крава. Явно поради колективизацията. След ликвидацията на текезесетата ни дадоха купони, че баба и дядо са внесли 2 крави в ТКЗС. 1957 година. Онази крава се е отелила, когато съм била на около две годинки.

Конкурира гo един спомен от родния град на мама, но не мога да преценя кой е по-ранен.
... Къща с дълъг тъмен коридор, в него има много врати от двете страни, народ, сума народ, знам думата сватба... На сватба съм. На вуйчо. След години, когато тази картина изниква от нищото, с мама изчисляваме, че това е била сватбата на брат й Боро. Мама не вярва – била съм на около две. Но е така. И с този спомен идва още един, още по-стар, защото вуйчо явно не е женен още – как ми пее „Църни очи имаш, Цуре” на терасата в дядовата къща. Имал една изгора, Цура, както проучих много по-късно...

От тогавашна София помня само каручките със зеленчук, които всяка сутрин продавачите теглеха по ул. „Цар Борис Първи” – пресни зеленчуци по прясно измити павирани улици... И бутилката мляко до вратата. И разходките до Градската градина, особено обичах манифестации. Имаше балони и знаменца. Помня и как след всеки по-продължителен мой престой при баба и дядо мама ме водеше при колегите си, които добре се забавляваха с перфектния ми северозападнобългарски диалект. В него примерно „бяхме на пътя” ставаше „бееме на пата”, или „аз не съм видяла” звучеше „я/зе не сам видела”, „не хваща” – „не фата”, „одиЙме на градо”, „онодЕеме лозето”, „Яла тука”, „да ти опустее главата!” (ядосано), „макя” (майка, но и нещо като недоверчиво „хайде, бе”) и прочее...

Обичах да съм на село, в София не беше увлекателно. Освен при съседката леля Олга, шивачка. Мама ме оставяше при нея, докато е на работа и леля Олга между другото ме учеше да шия. На 3-4 години вече добре се справях с иглата. Тя ми пееше македонски песни, но откъм битолско изпълнение – оттам беше. Различаваха се малко в думите от маминото пеене, иначе същите.

На село животът беше далеч по-разнообразен.

Например, имаше глашатай. Чувах му барабана от горния край на селото и търчах с другите деца да не изпусна нищо от зрелището. Той викаше „Важно съобщение!!!” и тропаше неравноделно, а на поляната пред къщи спираше и с надменно изражение и фалцет четеше на събралото се множество новината. Може пък оттогава да ме е увлякла журналистиката? След време глашатаят бе заменен от пращяща фуния, закачена на стълб насред поляната и новините се свеждаха до селяните чрез „директни включвания”. По радиоточката вкъщи пък вървеше програмата на Радио София. Като имаше симфонична музика, обикновено българска, и обявяваха нещо на Любомир Пипков, баба ми ядосано казваше: „Пипката да го тръшне!” и гасеше уреда. При положение, че като ученик татко бе свирил на цигулка! Какво ги бе накарало да му я купят и да плащат уроци? Неразгадаем е човекът... Имахме и радио, предвоенен „Телефункен”, купено с наниза пендари от бабината сватба. Не за друго, но главно селото да знае, че първото радио е в нашата къща. След много години големият ми син (с помощта на татко) разкости радиото до най-дребни частици. В удобен момент, когато татко бил с колеги, синът ми, пренебрегнат от мъжете, взел думата: „Дедко, ама майката му ебахме на това радио!” Компанията изпаднала във възторг от петгодишното хлапе, татко беше леко сконфузен.

На село бяхме сюрия деца, някои там живееха, други приходящи като мен, но не се деляхме. Веселбата беше обща, белите ни – всекидневие. Ганчо беше измислил как да дразним един голям враг - съседката баба Мика Пенковица. А трябваше, защото все ни гонеше от поляната, да не й вдигаме шум и даже замахваше с бастуна от опасна близост. А пък ние все там висяхме – тяхното магаре пасеше пред тях и все го чакахме да си пусне „маркуча”, за да го позяпаме, макар и на тръни. И в отмъщение – щом бабата се покажеше на портата, почвахме да крещим: „Пенковица, мърморица, дърта магарица!” и се разбягвахме. Обрани дръвчета, счупени огради и прочее... Ганчо беше роден беляджия, дребен, с черни лукави очи, вечно засмян образ. Случвало се е като изчезнем с тайфата към реката, баба да ни посреща със сестра ми с яки клони коприва и да ги размята през голите ни крака. С нас играеше и Пепи, комшийско дете. През улицата имаше няколко цигански къщи, Пепи беше дете на Пено и Васила. Пено имаше кон и каруца, работеше. Бяха чисти хора, но баба не разрешаваше да ходим у тях. Пепи можеше да идва у нас, но с времето и това стана неприятно на баба. Някаква жена й беше казала: „Как можеш да разрешаваш на внучките си да играят с циганче?” В село къщите имаха високи дувари, но те сякаш бяха прозрачни. Винаги се знаеше къде какво става и баба много се пазеше от общественото мнение. Назаем не взимаше – да не излезе приказка, че нямаме. Пепи беше малко по-голяма от сестра ми, веднъж отидохме в селката баня трите и аз бях абсолютно впечатлена от големите й гърди с огромни черни зърна. Ние бяхме още плоски. Случат „Пепи” го разреши времето – ние пораствахме, учехме... тя избяга с някакъв другоселец, женен. Васила плачеше всеки път като отида на село.

Майката на Пено – баба Райма, гледаше на боб. Веднъж беше казала на мама къде да търси един изчезнал ръчен часовник, подарък на мама от татко. Часовникът беше открит на указаното място. Така бабата беше призната в нашето семейство, но беше потърсена само още веднъж – за изчезнало кълбо красива югославска прежда, която беше много ценна – тук нямаше дори най-обикновена. Вторият опит беше безрезултатен, кълбото не се намери. С днешна дата си мисля – може пък мама да го е употребила и да се е объркала в бройката. Така или иначе, не баба Райма, други бяха вещиците на селото. „Заспивай, че ша та земе Садефка!” Седефка много не я помня, когато ме плашеха с нея, съм била ситнеж. Свързвам я с развяващи се шарени дрехи и почти черно лице. Паска я помня отлично. Беше по-млада (може да са били майка и дъщеря), висока, тънка и изправена като стълб, мургава, с безизразно лице и хубави черти. Носеше се в черно. Надвечер, когато жените посядаха на клюки на пейките пред портите, преминаваше Паска. Отнякъде занякъде. Отникъде заникъде... Тя поздравяваше кратко и отдалечено. Жените отвръщаха нестройно, поспираха приказките и умълчани я проследяваха с очи. Някоя се прекръстваше. Направих опит да разпитам баба за нея, каква е. Тя кратко ми отговори: „Решетарка”. Тонът й прекърши любопитството ми и днес ужасно съжалявам.

(следва продължение)