автор: dara33

     на Симонка и
всички с приказни души

В една тъмна и голяма гора живеело мъничкото Зайче Байче.
Беличко и много плашливо то предпочитало да стои скрито в
къщичката си, вместо да тича и играе с другите горски животинки.
Дори когато Бухала бухал из гората сърчицето на Зайче Байче
туптяло до пръсване от страх. Понякога с дни стояло и гледало гората
през прозореца на дома си. Ах, колко много му се искало да тича навън, да играе и да има приятели... Но най-много на света мечтаело да не го е страх от нищо.
Майка му Зайка Байка го подканяла:
-Мили сине, навън слънцето изгря. Излез и се разходи. Не се плаши.
В гората има и много добри животинки. Те ще ти станат приятели.
-Мамо, аз предпочитам да си стоя у дома.
Така казвало Зайче Байче на майка си, а майчиното сърце се свивало от мъка.
Не искала синчето и да бъде страхливо и без приятели в голямата зелена гора. Мама Зайка ходела за храна и се грижела за дома. В един есенен ден, когато вятарът разнасял листи навред и духал страховито майка Зайка излязла да дири храна. Зайчето останало само самичко у дома. Свило се сърчицето му от страх. Заешката му душа се изпълвала с огромно притеснение, когато мама не била около него. Чакало то майка му да се прибере, но тя все не идвала.
"Ох, дано мама си дойде скоро, огладнях"- така мислело Зайче Байче.
Минавали минутите. Превръщали се в часове. Зайчето се изплашило за майка си.
Дали пък нещо лошо не й се е случило в тъмната гора?- помислило си Зайчето. Изтръпнало от страх. Какво да направя?-взело едно фенерче и излязло навън майка си да дири...
Вървяло през гората само в тъмното. Всяка шумка, която изшумулявала под лапичките му го карала да трепери, но то продължавало да върви напред.
-Мамо, къде си? извикало то.
-Мамоооо- чуло се ехото.
Страх не страх Зайче Байче продължавало да върви из гората. Избухал Бухал. Той бил мъдреца на гората. Най-старото животно и най-умното в цялото горско царство.Всеки се допитвал за съвет до него.
Спряло Зайче Байче и попитало:
-Извинете, господин Бухале да сте виждал мойта майчица?
-Видях я, надалече чак при Синьото езеро хваната в капана на ловци.
-Как да стигна до там?- попитало Зайчето.
-Ще вървиш все напред и ще стигнеш до Синята вода. Там е майка ти.
-Благодаря ти, Мъдрецо на Гората. Страх не страх Зайчето продължило напред. И в този миг сякаш страхът го напуснал. Воден от обичта към майка си забравил що е страх. Стигнал до езерото. Видял капана и се спуснал да спасява свойта майчица любима.
Зарадвала се майка му. Сълзи се отронили от майчините очи.
-Милото ми, ти дойде да ме спасиш!
-Но, мамо как да те оставя на лошите ловци. Аз те обичам.
После се прибрали у дома. От този ден нататък Зайче Байче не знаело що е страх.
-Веднъж да срещнеш страха очи в очи и той изчезва.
Така разказвало то на приятелите си от гората, защото излизало и тичало на воля и имало много приятели. Дори помагал на майка си старата Зайка
Байка и сам отивал за храна.Така то водено от обичта постигнало една
мечта да няма страх в душата и неговото сърчице. Майка му се гордеела с него. Той станал голямо и смело Зайче Байче и никога повече не се изплашило от нищо, с което се сблъсквало в голямата, красива,зелена и тъмна гора. Приятелите му го обичали и той им бил пример как можеш да постигнеш онова, което желаеш. С търпение, безстрашие и сърце изпълнено с обич!

автор: Лили Спасова