(На човека, който разбиваше сърца)
Палачът обичаше своите жертви. Никой не може да го обвини в противното. Никой не може да го посочи укоризнено с пръст и да каже :” Той не обича.” Напротив! Всеки в малкото градче ще ви каже колко съвестно палачът изпълняваше задълженията си, с каква себеотдаденост и любов. Дори татковците, докато пиеха на спокойствие неделното си вино, казваха на своите малки синове, облечени празнично след църковната служба:”Вижте палача и взимайте пример от него! Ето какво значи човек да обича работата си и честно да си изкарва хляба”. Даже майките, с плетива в скута и грижливо сплетени коси, казваха на дъщерите си, които се момееха:”Помисли за палача. Той е добра партия- почтен и трудолюбив човек”. И ги пращаха да колосват фустите си или да везат на гергеф и бяха доволни, че са ги поучили с такава изключителна майчинска мъдрост и обич.
В малкото градче екзекуциите би трябвало да са рядкост, но не беше така. Причината беше проста- дофинът се беше оттеглил от пищната суета на столицата тук, в това красиво кътче, далеч от дворцовите интриганти и от техните несекващи опити да го отровят. Дофинът се засели в наследствения замък на рода си и се зае да властва. Неговата строгост поразяваше като мълния престъпниците от всякакъв ранг- от дребния кокошкар до мастития съдия, който е позволил да бъде купен. Присъдата и за открадната кокошка, и за взимане на подкуп, и за нарушено обещание за женитба, беше все една и съща- смърт на дръвника. Така че често се случваше в един и същи ден към позорния площад на екзекуциите да дрънкат с пранги някой рошльо, осъден за просия и вдовстваща графиня, чието овдовяване беше малко нещо понасилено с помощта на ефикасна отрова, намазана върху пилешка кълка и изядена от покойния вече граф. Дофинът се радваше на тихия и простичък живот в провинцията, хората трепереха пред закона и не смееха да се изкашлят на обществено място(да, и това беше подсъдно, защото така се разнасят зарази, гледай го ти, невежият дофин, до какви научни прозрения беше стигнал), а най-доволен и щастлив беше палачът, защото можеше да убива, а това беше неговото призвание.
Когато имаше ден за екзекуции, за палача наставаше празник. Той излизаше много рано от своята малка жълта къщичка, облечен в най- хубавото си работно облекло, наметнал черен плащ на масивния си гръб, с огромна зловеща секира на рамо. Обущата му бяха лъснати, косата вчесана назад и стегнато сплетена в малка плитка, целият ухаеше на свежест и чистота, а на ризата му под траурната сянка на плаща блестеше червена роза, още росна и благоуханна като дъх на ангел. Палачът вървеше тежко, тържествено и бавно, а след него се навървяше тълпа от зяпачи и полека- лека нарастваше и запушваше уличките, докато най-сетне се отприщеше на позорния площад. Защото има ли по-голяма наслада от това да гледаш чуждото страдание? И не дреме ли във всеки човек един жаден за кръв и смърт убиец?
На площада всичко вече беше готово. Още призори калдъръмът беше напръскан с вода и пометен, пред къщите бяха наредени пейчици, за да има къде да поседне човек, докато се радва на хубавата екзекуция, във високи каменни делви искряха цветя, улични търговци разпъваха сергиите си и хвалеха стоката си, но без да повишават глас, защото и за това се лягаше на дръвника; дофинът обичаше тишината. Високият подиум беше почистен до блясък и нито едно петънце кръв не разваляше красивия му вид. Дръвникът също биваше подготвен подобаващо. Палачът караше помощника си да го мие със специална тайна отвара, от която прогизналото в кръв дърво добиваше благородната патина на венецианска изящна мебел и никак не приличаше на това, което всъщност беше. Тълпата се скупчваше около ешафода, наставаше гробна тишина и тогава чак пристигаше дофинът с цялата си натруфена, парфюмирана и чуруликаща свита от стари и нови фаворитки, надменни благородници, стиснати лихвари, алчни търговци и храбри военачалници. Тази пъстра гмеж заемаше почетните места по тераските на околните къщи, закопчаващи площада. И накрая идваше великият момент- градската стража задрънкваше с ризниците си, а прангите пееха „дзъннн- дзъннн- дзъннн…” и се задаваха осъдените. Дофинът помахваше великодушно с ръка и това беше знак за величайшото му позволение тълпата да дюдюка. И тя дюдюкаше. После бялата пухкава ръчица като на кастрат се вдигаше пак и всички млъкваха. Идваше редът на палача. Докарваха осъдения само по дълга до петите бяла риза. Качваха го под мишници на ешафода, защото коленете на клетника вече бяха омекнали и той целият се тресеше като тесто, от очите му бликаха сълзи, от устата му се изтръгваха стонове и молитви, но дофинът мълчеше, тълпата мълчеше и всички се взираха напред с хищно любопитство. Просваха нещастната жертва по очи, но преди това той(или тя), сваляше от ръката си някой пръстен и го подаваше на палача с думите:” Бъди точен, палачо и дано Бог да направлява ръката ти!” Така осъденият измолваше бърза смърт, защото никой не искаше да агонизира в жестоки мъки, а това зависеше изцяло от ръката на палача. Палачът приемаше пръстена с поклон, никога с подигравка, слагаше си го и се заемаше със своето дело. Внимателно и почти с любов той разкопчаваше яката на ризата и оголваше шията. После нагласяше главата на жертвата с вещината на човек, който добре си разбира от занаята. Свещеникът пристъпваше напред и обявяваше, че тази смърт е в Божието име. Дълбокият глас на камбаната поглъщаше последните думи на молитвата и оставаше да виси само страшната тишина, в която Смъртта се приближаваше стремително, носеше се във въздуха и кацаше на ешафода. Тогава палачът вдигаше секирата и замахваше.”Хааа!”- изскачаше късо дъхът му от усилието. „Хааа!”-изтръгваше се от стотиците гърла наоколо. „Гррааахххх”-изхриптяваха едновременно острието и жертвата и главата се отделяше, кръвта шурваше и под нея щръкваше бялата кост,а тялото падаше на една страна. Главата се търкулваше в коша, сложен под дръвника. Помощниците се втурваха да почистят кръвта, докато е прясна, свещеникът мрънкаше нещо и се отдалечаваше заднишком, почти подмокрен от срам и страх, че и в ТОВА намесваха Бога. Камбаната пак забиваше бавно и глухо. Идваше погребалната кола, конете, накичени с черни пера, цвилеха страховито и тупаха нетърпеливо по плочите, а кръглите им очи се въртяха от ужас в орбитите си, защото тези благородни животни не можеха да свикнат със Смъртта така, както свикваха човеците- животни. Дофинът имаше странния обичай да погребва тези, които бяха умрели на позорния площад, а не както беше общоприето- да метнат труповете в ямата и да ги заринат, а оядените градски песове да се борят за главата и да й ръфат ушите на бунището. Нищо подобно, жертвата биваше измита, главата се слагаше на мястото си в ковчега и колата потегляше към специалното гробище, направено за целта. Това гробище създаде голямо главоболие на дофина, защото свещеникът, този страхлив пикльо, посмя да му се опълчи и каза, че е грехота да се прави отделно гробище за убитите и че той няма да го освети. „Ако ще!”- каза дофинът и от яд хвърли парфюмираната си ловна ръкавица по главата на нещастника, който му докладва думите на непокорния свещеник. И тъй гробището си остана неосветено, в разрез със всички Божии и човешки закони и това предизвика смут сред обществеността, та се наложи дофинът да пише специален Закон за гробищата за екзекутирани. Но не стига само това, ами оределите просяци и нощните пазачи разправяха, че нощем в гробищата скитали труповете на жертвите и си носели главите под мишница.
След като всичко свършеше, палачът внезапно започваше да се чувства ненужен и някак безпомощен. Искаше му се ритуалът на Смъртта никога да не свършва, защото само той го радваше и го правеше значим.
Един ден ритуалът се повтаряше. Пред ешафода докараха една жена с бяло изпито лице, с огромни зелени очи и толкова тънка кожа, че се виждаше как кръвта тича по сините пътечки на веничките и тупа в шията. А шията й беше прелестна, гладка и изваяна като лебедова. Толкова хубава и скръбна жена палачът не беше виждал и никой не беше виждал и всички мълчаха. Този път мълчаха, дори, когато дофинът помаха с пухкава длан. Никой не задюдюка. Палачът се жегна, нещо го смути, не знаеше защо всичко този път е различно и тогава срещна очите на жената. Те се взряха в него само за миг и това му стигаше, защото ако мигът беше продължил, палачът щеше да полудее, нямаше да издържи това вглеждане в оголената, озъбена от мъка и болка човешка душа…нямаше да издържи. Ръцете му докоснаха яката й леко и плахо. Така докосват ръце на любим в първата нощ на задъхване и отдаденост. Бялата шия нежно се изви пред него и той не се сдържа, докосна я само с полъха на пръстите си и се дръпна като опарен, а ушите му забучаха. Сложи я нежно да легне на дръвника, погали незабележимо кестенявата пелерина на косата й и взе секирата. Жената нямаше пръстен, нямаше си нищичко, което да му даде и това го обърка още повече. Тя обърна очите си за миг към него, с буза, хлътнала в малката ямка на пропитото от кръв дърво и каза тихичко:”Бъди точен, палачо, а аз ще бдя над съня ти!” Толкова. Палачът се сепна, заоглежда се, но никой не беше чул, само той чу и дали чу, дали му се причуваше вече и сам не знаеше. И като не знаеше какво да направи и как да се отърве от тази неловкост, която го спохождаше за първи път, той направи това, което му беше опора и което най-умееше: вдигна секирата. Хррррааассс! Сякаш закла пиленце, толкова крехка беше костта, толкова нежна плътта и тънка кожата. Главата падна в коша, а тялото на една страна, както ставаше винаги. Останалото мина като насън. Палачът не чуваше и не виждаше нищо, само думите на жената, само нежната й буза, полегнала на дръвника, само тихия й глас”Ще бдя над съня ти”.
През нощта той не можеше да заспи, мислите му препускаха уплашено като траурните коне, коя беше тази жена, защо каза онези думи? А жената започна да идва всяка нощ и той я сънуваше и се будеше и махаше с ръце да пропъди кошмара, но тя седеше в ъгъла само по бялата риза до петите и шушнеше”Ще бдя над съня ти…Ще бдя над съня ти…”
Палачът поседя няколко седмици вкъщи, докато накрая се съвзе и се върна към работата си. И добре, че го направи, защото дофинът, отегчен от дългото му боледуване,беше почнал да беси престъпниците, а това си беше дърварска работа, лишена от всякакво благородство. Палачът започна пак да сече глави и скоро забрави жената. Почти я забрави. На косъмче.