автор: vesi_lina

***(последно действие)
doreto66 (Дора Павлова)

Недей ме разсмива по пладне,
че виж ми се напукали устните
от горещото,
от тази неистова жажда,
да гоня на копитата стъпките.
Не ме въвеждай в изкушение,
моля те!
Ясно е -
до извора няма да стигна.
Догоре пълни са локвите.
Треперя, щом трябва да се навеждам,
да пия, да пия.
Но...
Заради вода под копито,
(не ми се целуват задници).
Затова ще си свия юмруците,
да мога да се издигна.
Ето -
издигам се, издигам се и падам.
Падам,
пак се издигам
и достигам залеза,
преди да се е скрило слънцето.
Ще ми се
да го вдигна високо, както
беше през март.
(Точно през март мама
ме беше родила).
Не ме питай сега за друго.
Не зная кога
ще дойде бялата смърт.
Само ти знаеш.
Отдавна
живея под наем
и
по чужди гнезда
отглеждам деца на покойници.
Отгледах ги,
да ми ограбят водите, солените,
без да им пука.
Всичките ми риби сега
живеят в буркани.
Това е. Вече нямам и корени.
Само нощем се питам -
защо трябва да вдигам слънцето?
Не е ли късно да се засаждам отново.
Да си хвърлям пояса
на малкото останали верни кучета,
за чаша ракия.
Не ме обинявай, че е тъмно в душата ми,
че си говоря със призраци,
че седя под дървото на Юда,
че прегръщам и ножа на Петър...


Това са все моите образи.
Влизам в тях циклофренично
и си споделям ролите.
Достатъчно е някой да ми познае
сцената.
Да завалят аплаузи.
Да се подхвърлят букети.
Какво толкова.
Казах каквото имах да казвам.
Но не мисли, че съм луднала...
Аз така си говоря -
монологично.