Първите три дни духа силен вятър, не е за начинаещи, след това вятърът спира, но има вълни. Сглобяваш платното, добре, че и тук има кибици и съветници, внезапно то се обръща и затрупва една съседна палатка заедно с дакела. Извинения, съжаления, вечерта - салати и ракии, ти пак за маси мислиш, нали уж тази година...
Ето го и твоят ден - морето като тава, слаб полъх откъм брега. Нарамваш дъската, спъваш се в няколко колчета без да паднеш, пак извинения, добираш се до водата преплитайки крака от изтощение.
Остава платното което вчера си сглобил, палатките се оказват много близо една до друга, злобни подмятания, защо не го сглоби на плажа, ами се ръгаш с тия колове, това не е кол, а мачта, невежи с невежи селяндури, кой ви доведе в къмпинга и вас, като не можете да различите кол от мачта.
Морето. Влизаш до горния ръб на банските, както пише в книжката, вятър духа откъм гърба, щрак мачтата в дъската и стъпваш. Боже, колко тежко платно, дърпаш, дърпаш, то не се вдига. По едно време се изправя за миг и се оказваш паднал по гръб, затрупан като дакел от мачти, гикове и платна. Бориш се отчаяно за живота си, изплуваш някак си във водата до колене и започваш отново. И така три дни. Вече не си интересен за никого, даже на онези селяндури с коловете, муцето ти е сърдита, боли те кръста, обелени са ти и двете колене, вечер заспиваш като пребит и адски ти се пие бира.
Един ден, срам не срам, отиваш с наведена глава в сърф училището, където те емва оня същия, загорелия тип с коланите и закопчалките и още три дни дърпаш платното и стоиш върху дъската, само че на сухо. Тези етапи съм си ги минал вкъщи с вентилатора, като си ги минал, какво дириш при мен, ей ти море, сърф си имаш, вятър подходящ, какво още ти трябва.
Първи мокър урок. Слизането от сърфа го владееш перфектно, този елемент най-добре ти се поддава, сега обаче целта не е слизане, а каране. Някакъв недорасъл, от помощник-учителите плува до тебе с една дъска и подвиква, на мене ли ще подвикваш бе, малкия, ти знаеш ли кой съм аз, мустаците ти още на мъх, мен ли ще учиш как се кара сърф. И изведнъж, о чудо, дъската тръгва! Ти си отгоре, стискаш където трябва, а сърфът се засилва полека, пред носа водата се пени, като че ли си презокеански параход, зад теб са брега, помощник-учителите, муцето, шамандури...
"Стига, край, не ми трябват повече уроци, одраха ми кожата в това училище, по-добре висше да бях записал на частно, щях да изкарам поне два семестъра, имам си сърф, имам си литература, ще си го карам сам!"
Връщаш се при палатката, възлюбената те гледа с възхищение, едва дочакваш да се съмне, дъска, пладно, колове, палатки и ето те в морето. Влизаш до горния ръб, щрак, дърпаш, вдигаш платното и тръгваш. Значи не си толкова залупен, колкото те мислят, минаваш шамандурите, водата се пени пред носа, отзад диря като от катер, движиш се, летиш...
Да, ама как се правеше завой?
Пускаш платното, падаш във водата, дърпаш, тръгваш пак, така няколко пъти и все повече се отдалечаваш от брега. Хората - като мравки, знаеш, че любимата те наблюдава през далекогледа, но не можеш да чуеш като чете главата "завой с пристъпване", става ти студено, спомняш си и други книги - корабокрушенци оцелели в морето, нямаш поне въдица, някои яли сурова риба, но оживели.
Виждаш платно, което приближава, спасен съм, махаш отчаяно с ръце, явно са те забелязали, защото идват насам. Тогава познаваш онази, русата от миналата година, сега е забравила да си сложи горната част, говори ти нещо, но ти не я чуваш, защото хем си я загледал с ей такива очи, хем усещаш обвинителния поглед през далекогледа право в тила си.
"Ако искате да завиете, пуснете лявата ръка и дръжте само мачтата, сега дъската ще завие, полека минете отпред и сменете местата на ръцете." Сега чуваш, дъската послушно завива към брега, двамата сте на сърфовете един до друг, тя е пред тебе, но не я виждаш, защото платното ти пречи, пък ако го пуснеш ще паднеш в ледената вода. Пред носа се пенят вълните, ти си я представяш такава руса и полугола, бавно и неумолимо се приближавате към шамандурите, брега, далекогледа и пълните самопризнания.
Неочаквано бързо стигате, тя ти казва довиждане, знаеш, че никога повече няма да я видиш, никога вече няма да сте заедно, волни и голи като риби, разглобяваш мачтата, помъкваш дъската през плажа и тогава чуваш как нечия възлюбена казва: "Видя ли хората как карат, пък ти..."
Чак тогава разбираш, че цялото удоволствие от сърфа не е карането, а носенето през плажа, когато си мокър, загорял и важен, никой не те пита колко можеш да караш, всички те гледат и цъкат с език, някои даже ти завиждат, защото не знаят какво си препатил, а само виждат как тътриш дъската натам, където вече знаеш какво те очаква.