автор: ggerin

В съботната сутрин, декемврийското слънце изгря по-рано. Един топъл лъч се прокрадна нежно през отворчето между завесите и я погъделичка, това я събуди.
Тя се огледа, да това беше хотелската стая, погледна го, Той беше спокоен в съня си и Тя не искаше да го буди. Наслаждаваше се, изпиваше го с очите си, искаше да запомни всяка част от това лице, чиито очи я гледаха с толкова много нежност, чиито устни я изпиваха и я караха да изтръпва от удоволствие. Искаше да запомни тези ръце, които с прегръдката си я успокояваха и тя се разтапяше в тях.
Тази нощ, беше омайна и страстна, сливаха се дълго и всеотдайно. Горяха в целувките си, не можеха да се наситят един на друг.
Нямаше спомен кога и как са заспали. Знаеше само, че го беше обвила с тялото си като с мека постеля.
Да можеше времето да спре, тук и сега. Имаше толкова нежни думи в мислите й, а Тя се страхуваше да ги изрази.
Това беше първата им среща, която продължи цяла нощ, никой до сега не й беше давал толкова много нежност. Стиховете му я накараха отново да започне да пише, думите бликаха от нея като морски вълни, нямаше спиране.
Беше се влюбила, нещо, което си мислеше, че никога повече няма да изпита, твърде много беше наранявана, липсата му я правеше тъжна и разсеяна. Не искаше да се случва, но то се случи. Не можеше да заповяда на сърцето си да спре, а и как да го направи. Той всеки път й подаряваше частица от себе си, никой не го беше правил до сега. Искаше да му каже за това как се чувства, но всеки път като се срещнеха сякаш нещо я хващаше за гърлото и страхът у нея надделяваше.
Беше му обещала да не се влюбва. Не беше влюбване, обич беше, силна и изпепеляваща. Нямаше сърце за друго, само с него се чувстваше жива.
Минаваха дните, срещите им както обикновено бяха редки, а Тя тихо страдаше, както само Тя умееше. Свободен човек беше, как да му каже, че страда и мислите все към него я теглят.
Започна да прави равносметка. Малко след рожденият й ден, Той спря да я търси по телефона. Инициативата за срещите им, беше винаги нейна. Тя знаеше, че чувствата или ги има, или ги няма. Те не могат да се появят от нищото, беше наясно, не е жена способна да събуди каквито и да било чувства у някого. Не се беше случвало никога в живота й, едва ли щеше да се случи и сега, пък и нямаше право да се надява на това. Все пак не можеше да му предложи нищо, нищо освен себе си. Благодарна беше, за това, че го има в живота си, та макар и само заради милостинята, с която я даряваше и, въпреки че този осъзнат факт я караше да се чувства нищожна и безлична, не искаше да се отказва от тази милостиня.
В началото на пролетта си определиха среща на вилата. По планинският път все още имаше заледени места, но Тя бързаше.
Селцето, сгушено в полите на планината, изглеждаше сякаш позаспало в този преди обяд.
Тръпнеше от очакване за предстоящата им среща. Сърцето й препускаше лудо, копнееше да усети аромата на тялото му, нежността на прегръдката му и топлината в очите му.
Той стоеше на уличката и я чакаше. Харесваше й начинът, по който я гледаше. Винаги я гледаше така, а Тя не можеше да разчете, какво изразява този поглед, но й беше хубаво, така я отпускаше и успокояваше душата й.
Беше се погрижил, дървата пламтяха в печката, стаята беше топла и уютна, а Тя се потопи в спокойствието и нежността му.
Отново й се прииска времето да спре. За този мъж беше мечтала през целия си объркан живот. Копнежът раздираше душата й, като с нож.
Искаше й се да покрие с целувките си тялото му, да не остане и един нецелунат милиметър от него, копнееше да предизвика у него вулкан от страст. Сливайки се с тялото му, да стане част от него...
Часовете отлетяха, всичко остана само топъл спомен…