автор: perko

Да! Спорихме за пътя със Ангар
към пъпа на жената, априори.
Аз поех надолу пътя стар,
той пое новаторски нагоре.

Къде е ходил, покрай що - не знам...
къде е спирал, само той си знае,
но бе на пъпа преди мене сам.
Загубих баса, евалла, така е.

А мислех си: „Какво пък, значи! Глей -
ще мина там през дупките набърже,
но нямаше и мен кат Одисей
за палубата някой да ме върже.

Та през първата опасна дупка
как преминах, само аз си зная.
Захласнах се минута две и чупка,
то бе борба, но тръгнах си накрая.

На втората прекарах толкоз сладко,
че щом си спомня, даже днес ме втриса.
Ах, такава сладка прелест, братко
ти с перо не можеш я описа.

Тръгвах..., пак се връщах замаен,
от тази дупка прелестна и скъпа
па рекох си: „Кво правиш, бе кретен?
Майната му! Бал съм ти и пъпа!”

И нейде чак, ей тъй, към икиндия
напуснах този свиден божи дар
и уморено тръгнах,(що да крия)
към пъпа, дето чакаше Ангар.

Читателю, ти сам ще избереш
пътя, щом сърцето ти затупка
Но дето и да тръгнеш, знай ще спреш,
в така наречената втора дупка.

Отивай там, умирай там от жар,
по празници светИ и скучни делници
и недей ни слуша нас с Ангар -
двама изкуфели дъртофелници.