автор: rimopras

От дъжда ли, от здрача ли, кротко прииждащ,
са перата лъщящи на бодливите шипки.
Сякаш птици, преплели криле, с човки рижи,
са притихнали в поза сакрално-умираща.
И се стрелва нагоре - като бягаща белка,
викът на реката, от конете прегазена.
Боже пак съм прогледнал, и отново говоря
с тревите безгрижни, с тези облаци лазещи,
над тревите, над мен
и над Франка, а тя,
тя пак зимната грива развява сред здрача,
който тихо,
тихо приижда...