автор: anonimapokrifoff

На пет години е и Сънчо й е казал лека нощ, клепачите й натежават. А вън на поляната думва тъпан, после писва гайда. Скача от леглото и хуква боса, защото чува вика на баба си: “Еленко-о-о! Ела, чедо-о-о!” Свирят синовете на Мето Циганина, а баба й – само по бяла риза – обикаля в огнен харман. Държи нещо във вдигнатите си ръце, плитките й подскачат и се вият като златни смоци. Пресича жарта на кръст, отива в средата. Въ-ъ-х! Въх, въх! Гърчи се и се свлича, а момиченцето бяга към нея през живите въглени...
Събуди се с главоболие. Заспала е по никое време – сигурно от водката. Светна лампата - цяло чудо, си помисли, че в тази къща все още има ток, след като не е стъпвала тук почти две години. Стаята тъне в прашна тишина, другото е така, както го остави след погребението на баща си. Никой не е идвал, нищо не е разбито, но и кой ли да влезе с взлом - в селото я са останали двадесетина старци, я не.
Телефоните й имаха пълен обхват, но не са я търсили. Когато мъжът й се обади снощи, че ще трябва сама да се прибере от болницата, защото той заминава в командировка, тя изпита разочарование, но нищо не каза, а толкова копнееше да е с близък човек след операцията. Взе такси, обеща си да не мисли за болестта в следващите десетина дни, докато чака резултатите от биопсията. Ще се изкъпе в просторния светъл апартамент, ще се издокара и дори ще си сложи грим, а после ще се срещне с някоя приятелка. Господи, топлата вода наистина е благодат! Загърна се с хавлията и посегна към шкафчето си в банята, за да си вземе лосиона. Застина. Най-отпред нахално се перчеше червило в очукана розова пластмаса.Отвори го - полуизядено и кървавочервено, то сякаш й се заби в сърцето. Не беше нейно, но знаеше чие е – не са толкова много жените, фенки на този откровено просташки цвят.
Като насън нахвърля дрехи в сака. Лаптоп. Телефони. Пари. Цигари – всичките кутии. Алкохол – каквито и колкото бутилки има. Ключът за село и непременно да зареди колата...
Беше й казал, че е скъсал с онази отдавна – преди повече от три години. Не се виждат, не се чуват, тя не го интересува, а връзката му била грешка. Не може ли да му прости? Ако не го направи, той как ще живее? Само нея обича, винаги я е обичал, вечно ще я обича... И стига с това минало най-сетне, всеки може да сбърка!
Отвори бутилка вино и си наля. Включи лаптопа, влезе в гугъл и пак написа диагнозата. По-добре не. Достатъчно чете и от това краят й няма да стане по-лек. Още една чаша вино. Излезе навън – на поляната. Нощ с огромна пълна и оранжева луна.Втори ноември: меко време и безбожно мъртвило. На кого да се обади? На дъщеря си в Германия, която вече не помни, че е българка, или да се нареве пред някоя приятелка със свои си грижи? На някого от настойчивите доскорошни ухажори, а той да заеква и да се поти под въпросителния поглед на жена си? А може би на мъжа си и да му поиска обяснение – ще й мънка фалшив и недоволен, че му проваля любовното уединение. Да върви на майната си!

Продължението на разказа може да прочетете в сборника "Сонет 130" на Издателство "Жанет 45"