автор: Ranobudniche

Втвърдяването на петите е процес естествен.
Казват, че да ходиш бос било полезно.
В първите стъпки ни пресяват пясъка - фин като в Сахара.
Когато Скуката пропие докрай със своето Топло и Меко, Колумб Ненаситний тропва с крак, тръсва грива и отсича: "Ще откривам!" (например - топлата вода). И с босо стъпало прави първата крачка... встрани.
В общия случай, вариантът да НЕ се пореже/убоде/изгори е минимален.
Казват - закалява. Разбира се, ако не е попаднал на силно инфекциозна закалка, от досега с която да развие скоростна гангрена и набързо да му отрежат (например) двата крака.
Слава Богу - рядко срещано явление. Глупците (с подобен размах) все пак не преобладават. Или наивници? Винаги ми е бил интересен въпросът за границата. Пък и за съдниците.
Традиционният случай е проза.
Намиране на трънче и приютяването му на топло в петичката. Щото, след някакво ми ти просто убождане де ще се търси повод за тръшкане: "Ето, виж - имам си цепленка и страдам! Ох!"
И тъй, вървим - Колумбовци Ненаситникови. И събираме трънчета.
И полепват като тънка броня по петите. А мрънкането Грешного Софрония се превръща в първа природа. От къде време и енергия за втора.
Защото втвърдяването на петите е процес естествен. На душите - също.
А понякога просто е по-лесно да наденем обувки. И усмивка.
Само че... защо да е лесно, като може да е трудно?
Няма мелодрама.
Няма трагедия.
Скука.
И внимание няма.
А как по-лесно се набавя, освен със сълзи, тук-там сополи?
Факт, установен на подсъзнателно ниво дори от малчуганите.
Питам се... е ли печеливш занаят психо-рекетът? И ако да - добре ли се печели?
Втвърдяването на петите е процес естествен.