автор: thebigplucky

За какво ли си говореха онези двамата там.
Тя с пропъстрено изрусен чар, леко отдавнашен.
Той – полуприкрито оплешивяващ,
с поизбелял деним, напоследък поовехтял.
Мярнах ги случайно:
дискретно крайна маса между декоративни цветарници
в дискретно заведение на някогашна главна
в град с остатъци от величието на късна тоталитарност.
Бяха два силуета, докоснали колена и длани в сумрака.
Една бърза целувка пробяга над очертанията на две чаши
изпълнени с аромат на прозрачна прохлада...
А после тя пребърса сълза.
Той – запали цигара.
Тя, подпряла глава на лактите си, загледа се в него с тъга.
Той обясняваше нещо трудно за схващане,
нервно ръкомахаше...
Опитах се да потърся нещо поетично в движението на огънчето на цигарата,
но после... заприлича ми на кардиограма,
отразена на очите и в тъмно отчаяното мълчание.
После – и тя запали.
Осмислиха нелепостта на антракта с глътка от чашите.
После тя сякаш каза: - Не бива така...
Той: - ... Невъзможно беше по друг начин...
Тя: - А любовта?
Той: - Кой вярва в това, освен нас?!...
Тя избухна леко, не беше симулация.
Негов ред беше да сведе глава...
И пак потънаха в разговор.
Само че цигарите им сочеха различно посоките на света.
Тя – в полупрофил; той – в полуанфас.
Димът отнасяше в различни страни различните части на казаното;
в чашите ледът се стапяше безкрайно бавно.
Явно обсъждаха варианти на нещо, мъчещо се да оцелява,
но и двамата бяха изгубили вяра...
или бяха прекалили с предоверяването...

А после тя стана и си тръгна внезапно.
Изглеждаше устремена, делова -
все едно, че се прибира от работа
и просто е убила час в разговор с приятелка
и за по чашка.
Той остана.
В самотата на недопитите питиета не беше останало много,
но имаше много, много за размисъл.
И нямаше много пътища оттук нататък,
всъщност – никак,
само един – наобратно -
... стига да има къде и как...
Голяма ли е онази любов, голямата,
след като се побира в един къс разказ,
написан от един, случайно попаднал там?!
Ключът от самотната стая
на полупразния провинциален хотел с прекрасна някогашност
в джоба ми – натежа.
Можех да им го дам. За малко.
За днес поне да спася любовта им.
С ден или с няколко да отложа този разговор
на тази дискретна маса
на онази забравена главна,
по която сега се отдалечавах с натежали крачки.
Защо ли не го направих?...
И трябваше ли?!...
Онази, там, можеше да е моята жена;
онзи – можех да съм аз...

Огънчето на цигарата му неподвижно се отдалечаваше.
Пробляскваше все по за дълго и все по-забавено –
приближаваше се към някаква окончателност.