автор: thebigplucky

Аз не бях най-добрият войник.
Оцелях на късмет... По случайност.
Може би бях по-предпазлив, избягвах на герой да се правя -
няма нищо героично в това - да паднеш храбър.
Нито признание дочакваш. Нито награда...
(Наградата обикновено е за победителите... и за предателите...)
... По-добре е да те разпнат за кауза...
Войната има своя мъдрост, навреме го разбрах.
А може просто да ме е помилвала съдбата.
И покрай мен свистя смъртта. И дрехите ми опари.
И рани гангренясали изрязвах и изгарях.
И кръв пролях – и своя, и чужда –
какъв враг ми е онзи отсреща – и той гладен и кален;
и той изпратен от някой,
без право на избор,
в името на някаква вяра или на нечия алчност и арогантност...
Поне да беше от суета...
Опазих се... Пощади ме онази, с косата.
Милост ли беше това?!... Не знам...
Пребродих докрай пътищата на всяка своя война.
Изхвърлил излишното и избягал оттам – със себе си се сраснах.
В надежди се вкопчвах. В земята враствах -
но не като прах - като мина бях -
всеки, който ме доближи – не оцеля...

Аз не бях най-добрият войник.
Най-добрите са под паметниците, майките им не ги дочакаха.
Не доживяха бедност и старост.
Не доживяха провал.
Не им трябваха инвалидни столове и патерици.
Не носят в тялото си осколки от гранати.
Само имената им споменават по годишнини и празници с предразгавял глас.
Някогашните им жени пребърсват сълза.
Синовете им – само по снимките ги познават.
Стар медал, грижливо прибран в шкафа,
облечен в легенди разказва за някогашна младост...

Аз не бях най-добрият войник.
Но и аз имам медал.
Ще ми го закичат, когато ме изпращат.
Когато свърши последната ми война...