автор: joy_angels

Ескалаторът ги носеше нагоре едно стъпало пред нея. Мъникът здраво се държеше за ръката на майка си и така препречваха пътя на бързащите. Всички, които нямаха нищо против да помързелуват по стълбата нагоре стояха чинно вдясно, а онези, които бързаха, минаваха покрай тях. Само че майката и детето стояха заедно на едно и също стъпало и бяха се превърнали в препятствие.

Не знаеха правилото на ескалаторите в Брюксел или не им пукаше. А може да бяха разсеяни заради нещо. Лора се загледа – момченцето беше на шест, най-много на седем. На същата възраст, както сина й Юли. Майката носеше в ръка малката му раница. Когато излязоха от метрото – тръгна след тях. Или по-точно те продължиха да вървят пред нея.

Майката подхвана очевидно прекъснатия заради хората на ескалатора монолог. Говореше на полски. Произнасяше думите ясно и силно, за да я чува детето, а заедно с това повтаряше всяко изречение по няколко пъти по различен начин, за да постигне нужното й внушение. В самотата на вечерния здрач, в град, в който не говореха езика й, майката беше спокойна: можеше да казва каквото и както си иска и никой от минувачите нямаше да я разбере, дори и да се заслушаше.

Но Лора разбираше думите й. Някога в съседния апартамент живееше семейството на поляк. От дете играеше с двете му дъщери. Не можеше да говори полски добре, но с времето се беше научила да го разбира. В новата й работа в Брюксел имаше много европейски чиновници от Полша. Те бяха върнали обратно усета й за езика им, така че не беше трудно да подслуша думите на жената пред нея.

Синчето беше направил някаква беля в училището, за което учителката беше направила забележка на майката, а сега тя си го изливаше на детето. Обясняваше му дълго и сложно, че не могат да се върнат у дома, в Полша. Че татко няма работа там. Че едвам са го записали в белгийското училище с такова закъснение. Че много трябва да внимава, за да научи езика. Че трябва да се бори повече от другите, ако иска да успее. Че...

Момченцето беше свело глава. Майката почти го теглеше за ръката. Сигурно беше изморено. Беше прекарало целия ден в училище сред непознати хора, които говорят непознат език.

Това беше цената, която трябваше да плати, за да е с мама и татко. Ако баща му се задържеше на работата, ако успееха да не се върнат безславно у дома, момчето щеше с всеки ден да става повече белгиец и по-малко поляк. Само така имаше шанс да оцелее в чуждата среда – като я превърне в своя.

Ето затова Лора беше оставила Юли у дома. Вече три месеца откакто не беше го виждала. Разбира се, не броеше разговорите вечер, в които го наблюдаваше през окото на компютърната камера. Това, че работата й я беше отвела тук, това, че имаше успешна кариера, не значеше, че егоистично трябва да го мъкне със себе си из Европа. Но решението й имаше други недостатъци и двамата с Юли плащаха цената му. Момчето й растеше с баба си и дядо си, докато баща му кръстосваше моретата, а тя ... В момента тя просто подслушваше една полякиня на улицата по пътя към малката, студена гарсониера, в която живееше.

Юли порасна само за месец след заминаването й. Толкова трая мъката му по мама и плача, щом я видеше на екрана. И той, като момченцето пред Лора, трябваше да се спаси и да оцелее въпреки решенията на възрастните. Така остана да плаче само майка му, но единствено когато беше “оф-лайн”. Дни като днешния особено я разстройваха – небето цял ден лежеше върху покривите сиво, свъсено, все едно никога нямаше да има отново слънце. После се чудеха защо всички картини на фламандските художници бяха мрачни...

Момченцето пред нея заплака. Явно беше стигнало прага на изтощението си. Изведнъж си даде сметка, че върви зад тях само за да наблюдава фигурката му, малките крачета, дланта в ръката на мама. Сълзите й бяха готови да полетят със снежинките, които почваха да падат. Първият сняг... Опита да преглътне буцата в гърлото си, а главоболието я връхлетя още по-силно. Юли, какво ли правиш сега, маме? Юленце...

Изведнъж видя дясната ръкавичка на детето да пада на тротоара, а двамата пред нея не забелязаха. Наведе се импулсивно, взе ръкавичката и викна на английски:
- Извинете! Госпожо!

Жената се обърна малко плахо, но като видя вдигнатата нагоре ръка на Лора се спря и машинално се усмихна:
- Благодаря Ви, много сте любезна... – английският й беше отличен.

И тук Лора направи нещо, за което цял живот щеше да се чуди дали е било правилно или не. И никога нямаше да разбере. Но мокрото лице на момчето, тъгата в очите на майка му и този първи сняг над Брюксел бръкнаха в душата й и я превърнаха в думи:
- Заповядайте! – каза и подаде ръкавичката на полякинята. – И аз имам син колкото вашия, който е също много талантлив.

Използва нарочно дума-въдичка, за която всяка майка би се закачила.
- Талантлив ли? – каза жената искрено, но веднага сянка мина по лицето й. Дамата, която й подаде ръкавицта беше добре облечена и сигурно не беше белгийка, щом не я спря на френски. Но какво значеше този опит за разговор? Тук не те заговаряха току-така. Можеше да иска нещо, можеше да се опита да я обере... Беше по-добре да продължат пътя си. – Благодаря, Госпожо, приятна вечер...
- Приятна вечер! - отвърна с усмивка Лора и извади най-големия си коз – Не се карайте много, Давид Ви разбра. Той е чудесно момче.

Като чу името си, детето вдигна тъжни очи към Лора, но не стори нищо повече. Майката обаче я погледна изумено и придърпа сина си към себе си:
- Откъде познавате Давид? Как... Как знаете името му?

В гласа й имаше истинска тревога. Лора знаеше, че има само миг време и каза на един дъх:
- Приемете, че съм фея. Вижте, вали първият сняг – Лора вдигна лице към небето. – Феите обичат първия сняг, за да носят подаръци. А моят подарък за вас е много лесен за правене: не се карайте на Давид, защото той ще успее в живота. Синът Ви носи старо и голямо име и ще стане голям човек. Просто вярвайте в него и го обичайте. Ще минат само двадесет години и вие ще разберете, че съм била права. Хубава вечер!

И тръгна. Защото колкото и лудост да имаше в думите, които каза, лудостта не беше заразна. Не биваше да даде никакъв шанс на майката да реагира. Искаше да й каже само онова, което би казала и на себе си, ако можеше в този момент да прегърне сина си. Тръгна, но отнесе със себе си широко отворените очи на полякинята, която разбираше с ума си измамата, ала сърцето й искаше да повярва, страшно искаше да повярва на непознатата.

Когато метри по-нататък Лора реши да свърне в пряката вляво, не издържа и се обърна. Двамата не бяха помръднали, но жената беше клекнала и детето се бе сгушило в нея. Снегът внимателно покриваше раменете им. Лора се усмихна: може би бе успяла. Може би поне тази вечер Давид Копановски щеше да бъде обичан, а майка му – щастлива, без никакви условности. И може би щяха да повярват в пророчеството на една фея...

Добре, че името на детето беше написано със син химикал на гърба на раницата му. И добре, че Лора го беше прочела още на ескалатора.