автор: samodiva_yana

Аз съм атеист в любовта.
Не, не ме разбирай погрешно.
Ще обичам да съм с теб.
В началото ръцете ми ще търсят твоите и ток ще преминава през цялото ми тяло при всяко случайно докосване.
Уж разсеяно и съвсем непреднамерено ще се повдигам на пръсти, за да достигна устните ти.
Ще се ослушвам, за да чуя ритъма на стъпките ти и точно, когато посегнеш, за да достигнеш звънеца, ще ти отворя вратата с най-слънчевата усмивка, на която съм способна.
Вечер, когато работиш до късно, ще те чакам полу-будна, за да не заспива душата ти сама в тишината.
Но аз съм атеист в любовта и знам.
Ще свикна да съм с теб.
Ръцете ми лесно ще намират твоите и топлината на дланите ти ще ми е просто приятна.
Устните ми ще изгубят формата си и ще започнат да приемат твоята още преди да си наклонил глава към мен.
След ритъма на стъпките ти ще чувам само щракване, защото вече ще те познавам достатъчно, за да ти дам ключ и свободата да влизаш в дома ми като в свой.
Във вечерите, когато работиш до късно, ще виждам сянката ти на стената и ще заспивам спокойна, защото това ще ми стига.
Защото аз съм атеист в любовта и знам как тя се превръща в навик, а навиците - в задължения. Как хората толкова свикват с присъствието си, че в един момент престават да се забелязват. Престават да протягат ръце, защото знаят точно какво ще открият. Знам, как целувките се превръщат в обещания, а прегръдките - в окови. Как времето бавно, но безвъзвратно отнема прашинки от простичкото удоволствие от допира на души и тела и ги трупа на гробището на умрелите връзки. На които атеистите тайно носят цветя.