автор: Markoni55

Лятото на Кранево е прекрасно. Спокойно, неглижирано, разпускащо.
Глезим се: сутрин си пием кафето и преглеждаме пресата на люлката, вечерята обикновено е скара, а обедът - нещо приготвено на газовия котлон. Още нямам фурна и това малко ми ограничава кулинарната фантазия. Имам приятелка, чиито родители живеят в Шабла и отглеждат прочутия шабленски пипер. Винаги поръчвам на Весето един чувал за зимнина. Менюто за Коледа задължително включва пълнени чушки. Тавичката, която ползвам, събира точно осем – правя четири с ориз, гъбки, чесън и кисели краставички, а другите четири - с боб, лук, гъбки и орехи. Тази Коледа ще посрещнем с Жоро за пръв път в новата си къщичка, а нямам фурна и вероятно дотогава няма да сме се справили с кухнята.
Първите ми драматични пълнени чушки бяха един от моите изпити като млада снаха. Свекър ми беше добър кулинар. Веднъж, преди да тръгне за работа, ми даде подробни указания как да приготвя пълнените чушки, пропорциите на ориз, кайма и т.н. На финала препоръча да запазя дръжките, да ги изрежа и от тях да направя капачета, с които да затворя чушките, за да не излиза пълнежът. В разгара на приготовленията се прибра от нощна смяна свекърва ми, много мила и свястна жена. Естествено ме съжали за изгубеното време да изрязвам капачета и за желанието да изпълня заръките. Реши да ме избави от това екстравагантно решение. Предложи да изрежа капачета от домати, защото все пак те могат да се ядат, докато дръжките – не. Като всяка жена решението й бе логично и практично. Доволна от това тя се оттегли в спалнята, а аз останах в доста "разкрачена" ситуация. Естествено, колкото и да бяха добри и вежливи хора, щяха да се почувстват пренебрегнати, ако приемех съвета само на един от тях. Соломоновски реших: да направя половината с дръжки, половината с доматки... В този момент мина леля Тодора, сестра на свекърва ми, която живее наблизо и винаги наднича за малко. Тя винаги е дружелюбна, добронамена и готова да помогне с нещо. Споделих притесненията си: „А вие, как ги правите у вас?” Това „у нас” е домът на майка ми. Мама може и да е била добра кулинарка, но с времето пияният й съпруг я демотивира и много не се стараеше. Аз се хранех по училищни столове и пансиони, а той обикновено не можеше и не беше в състояние да оцени приготвеното ястие. Това не му пречеше, ако някой се е държал „неуважително” с него да хване тенджерата и просто да я изхвърли през прозореца... Мама потапяше напълнените чушки в брашно, нареждаше ги в тавичката и когато брашното се разтвореше във водата, я сгъстяваше така, че сосът си ставаше от само себе си. Не знаех обаче пропорциите и нямаше как да й се обадя – нямахме телефон у дома. „Все пак направи ги така, ако видиш, че сосът не се сгъстява: чукни отгоре едно–две яйца и ще станат” - ме посъветва леля. Реших се.
На обяд се събрахме около масата, извадих тавата и всички се втренчиха в капачетата. Изненада – няма капачета. Послушах леля и се застраховах с поливката от яйца – изглеждаше доста прилично. Всъщност, няма смисъл да скромнича – изглеждаше прекрасно. И на вкус дори. Никой не каза нищо и нищо не пита. Аз взех думата и чистосърдечно предадох "радините" си вълнения, както и подчертах, че ценя и двамата, че не съм искала да обидя никого. Те бяха развеселени и видимо доволни от проявената моя тактичност.

Усещам как, докато нареждам пипера и си спомням тази случка, лицето ми е сгрято от усмивка. Ще ми се да измисля и сега нещо... и го измислям:
- Жоре, приготви скарата, имам страхотна идея!
Жоро е озадачен, но, слава Богу, ми вярва и знае, че имам неограничен достъп до въображение. Идеята е проста: осолявам пиперките, слагам малко ситно нарязани морковчета, гъбки и беконче и по една наденичка, като естествено се пекат на барбекюто. В процеса на изпълнение обаче виждам, че наденичките не могат да се опекат добре. Вадим ги и ги печем отделно до зачервяване. В момента, в който мазнината им почва да капе, решавам, че трябва да ги набутаме отново в пиперката. За целта аз вземам чушката, Жоро подхваща наденичката и се опитваме да изпълним замислената технология. Димът от възпламенилата се мазнина дразни очите, всеки се мести ту на една, ту на друга страна, за да го избегне, което доста затруднява действието... (”Ама не се дърпай точно сега, тъкмо да я навра - и ти....”) Избухваме в смях и записваме нова рецепта за пълнени чушки: „Градински секс”.
Запомняща се и будеща настроение, тази рецепта стана нарицателно за всички наши приятели и познати и доби естествена популярност. Почти не се замислям, когато отправям покана за парти, в което основното меню е базирано на „градински секс”. То си е почти хит, парола...

Чичо е поет, хирург, приятел и най-вече човек с чувство за хумор, което много ценя.Наскоро предстоеше премиера на първия му сборник с хумористични разкази. Седмица преди премиерата той имаше път към Албена и каза, че ще мине за едно кафе да обсъдим представянето, за което бях поела ангажимент. Настоях да си планира времето така, че да бъде тук за обяд. ”С Жоро те каним на "градински секс", непременно трябва да го опиташ!” - завърших поканата си аз. С уговорката, че ще направи всичко възможно, Чичо се опита да си остави вратичка за измъкване. В уречения ден имах следобеден ангажимент и го предупредих да бъде навреме за обяда. Независимо от това под разни предлози той закъсняваше: „Вие си почвайте, не искам да ви притеснявам, но най-рано ще пристигна в два” . Дадох му да разбере, че с риск да закъснея, отлагам началото, но ще го изчакаме. В 14.30 той паркира пред къщи. Жоро почти привършваше с „градинския секс”. В първия момент не обърнах внимание на смутения вид на Чичо, както и на това, че е със сина си. Въодушевено ги посрещнах и побързах да го заведа до барбекюто, за да схване все пак вица в менюто. Изтръгнатата фраза ”Ама за това ли ставаше въпрос”, казана с огромно облекчение и усмивка, озарила напрегнатото му до преди това лице говореха достатъчно...