автор: traveller

Everything is predictable. Except time.


Казвам се Рихард и живея в жилищен блок. Преди броени дни навърших 40. Намирам го за доста изненадващо и не вярвам да ми се случи отново. Колекционирам впечатления, но не се прехранвам с това. Би било истинско чудо, ако го правех. А аз не вярвам в чудеса, а и госпожа Хилда от апартамент 777 не вярва. Поне така си мисля. Но за това по-късно.
Имам куче. То не колекционира впечатления, или го прави тайно, докато съм на работа. Но пък хърка добре и се храни също толкова добре, колкото и хърка. Два пъти в годината се разгонва, понеже е женско. През останалото време си е пак женско, но не се лепва за всеки изпречил се мъжки помияр, за разлика от мен. Все пак аз не съм куче. Или поне не винаги. Оплешивявам, но не вярвам да е от възрастта. По-скоро е от ниското качество на шампоаните или от озоновата дупка... не че ако един ден я запушат, отново ще ми поникне коса. Пък и за какво ли ми е, след като постоянно я стрижа? Косата де, не дупката. Май много се разприказвах. Сигурно се чудите какви впечатления колекционирам и защо не се прехранвам с тях. Първо, защото се намират трудно. Второ, защото никога не са ми по вкуса – или ще са прекалено блудкави, или пък съвсем жилави и не успявам да ги сдъвча. Може би ако успея да ги направя годни за прехранване, най-сетне ще спра да колекционирам. Не ми беше хрумвало досега...
Та госпожа Хилда. Тя е възслаба дама с боядисана в ярко оранжево чуплива коса и зелени като кожата на дървесна жаба очи. Тези нейни очи винаги са ме учудвали, защото незнайно как винаги ме карат да си представям света през тях, с цялата му абсурдна изумруденост и натрапчиво позеленяващи нюанси, с отблъскващо блатисти сенки по краищата и гъбесто шуплива сърцевина, като полуузряла гигантска пърхутка, спукана под обувката на някой разсеян гъбар. И винаги, когато госпожа Хилда нахълта запъхтяно в стаята ми с ококорени от възбуда очи и щръкнали изпод десетките фиби оранжеви кичури, аз забивам поглед в забързаното й дишане или в свистенето на ярко червените й нокти, с които разсича въздуха, ръкомахайки, или където и да е, освен в тези оцъклени налудничави очи, които боядисват пространството в абсурдното й зелено и ме карат да се задавям с плътното усещане за тонове трева, нахлуващи на талази през ноздрите ми. После се престрашавам и поглеждам към хранопровода й, за да проследя, усмихвайки се, бавното слизане на полусдъвкания телешки котлет към стомаха, после нагоре, където двете й издути от напрежение сливици се давят в потоците слюнка, отделяна при забързаното й говорене, и накрая към рошавата й глава, където като бесни катерици се гонят разбърканите й мисли. Госпожа Хилда спира за момент объркано и след като изобщо не изслушва обяснението ми за това „какво толкова смешно намирате в думите ми, господин Рихард”, продължава още по-самоотвержено да защитава поредната обсебила я идея. „Естествено, не очаквам от вас да разберете, г-н Рихард, Боже мой, какво говоря, дори собственият ми син не ме разбира, представяте ли си, и тази негова ужасна жена, която го замъкна, да именно замъкна, аз не знам как по друг начин да го нарека, но вие естествено няма как да знаете всичко това, освен ако не съм го споменавала преди и сега не си спомням...“ В този момент тя се тръсва невъзмутимо на дивана срещу мен и придърпва с кльощавите си пръсти пепелника заедно с димящата ми цигара, при което пепелта от нейната се отчупва и пада върху плота на масата. Г-жа Хилда изобщо не забелязва този дребен детайл, тя рядко забелязва каквото и да било, когато е съсредоточена в мислите си и подходящото им изливане в поредния абсурден монолог: „Всъщност, г-н Рихард, аз изобщо не съм дошла да ви говоря за сина си или, не дай си Боже за смахнатата му жена, но преди да продължа, дали нямате случайно приготвен чай, мисля, че точно от това имам нужда, да, именно от чаша горещ ободряващ чай и моля ви, без захар.
Чаят разбира се е готов, тъй като сцената се повтаря неизменно всеки ден, макар г-жа Хилда да не го осъзнава. Или поне не си дава вид.
„Както вече споменах, г-н Рихард, нямам намерение да ви занимавам със сина си, но повярвайте, много бих искала да ви разкажа за тази негова непоносима жена и този отвратителен далечен град, където тя го замъкна, нали разбрате колко недопустимо е всичко това, но сега нямам никакво време, защото горкият Едуард най-вероятно ще изгуби търпение и ще се наложи да го успокоявам именно сега, когато ми се налага да изляза за няколко часа и съм дошла да ви помоля за услуга...“
Наблюдавам с интерес как хаотичните и мисли, оцветени във всички нюанси на прозрачното, се подреждат в правилни снопчета и потъват последователно във вътрешността на зиналата в мозъка й фуния; как се плъзват през стеснението до тракащата й като конвейрна гилотина уста, оплитат се около езика й, блъскат се като полудели в керамичните й зъби, провират се през невидимите пространства между тях и възпалените й венци и се измъкват, повличайки със себе си микроскопични късчета от телешкия котлет, примесени със също толкова микроскопични парчета от буквите, които се заклещват там, когато г-жа Хилда произнася ‘тва’ вместо „това” или когато притисне с език „з”-то около кучешкия си зъб и го превърне в едно осакатено „с”, изплюто набързо върху купчината от ненужни думи на пода, нарастваща с учудваща бързина пред погледа ми.
След няколко минути диванът е вече празен, а по ръба на чашата за чай е останал накъсан венец яркочервени отпечатъци от червилото на госпожа Хилда. Самата тя уверено крачи към входната врата, а аз с любопитство наблюдавам как бедрената кост на десния й крак, с изтъркан почти до кокала хрущял, предизвиква едно характерно поклащане на таза, което, ако не я познавах добре, бих нарекъл предизвикателно. Сигурен съм, че ако не беше шумът на домашния й халат, щях да чуя отчайващото виене на костите й.
Използвам отсъствието на госпожа Хилда, за да наритам небрежно купчината думи под дивана, където вече трябва да се е събрало достатъчно количество за покриване нуждите на няколко поколения графомани и бързам да заведа кучето в спалнята, преди да се е появил Едуард. А той не просто се появява, а се изстрелва директно върху дивана и то точно на мястото, където само преди няколко минути се е забивал кльощавият задник на стопанката му. Сяда на задните си лапи и втренчва в мен безизразните си очи, които, излишно е да споменавам, имат същите зеленикави багри като тези на госпожа Хилда, но незнайно защо не ми причиняват същите мъчителни усещания. Може би защото Едуард е достатъчно черен или достатъчно космат, или достатъчно скопен, за да не е възможно да изрази нещо друго, освен апатия, което и прави, поне в паузите между остренето на ноктите в дамаската на дивана и ритуалните обиколки из стаята, съпроводени с протяжно мяукане. Винаги е неспокоен, когато госпожа Хилда го оставя при мен за да иде на пазар, или до гробищата, а понякога и на фризьор, което лично за мен винаги е било доста чудно предвид състоянието на косата й през по-голямата част от времето. Изчаквам токчетата на госпожа Хилда да изтракат по стълбището, а след тях да изтекат и последните петна зеленина. Запалвам циагара и се отпускам уморено в креслото. Опитвам се да възстановя прозрачността на света, такъв, какъвто го познавам. Споменах ли, че очите ми са прозрачни? Май не. Но това не е толкова важно предвид факта, че колекционирам впечатления...