Eсента неаристократично чая сърба,
сварен по-гъст от зноя на мъглите и.
Наобикаля вятърът - клисарят гърбав,
събира детски смях в балони. И отлитат.
Развързва хвърчила и доизтупва черги,
с камбаните звънти в ушите на южняка.
Животът се простира - филм на Бергман.
В сърцето ми пристига да живее някой.
Полягам в хоризонта на узряла круша.
Сфуматото му за постеля е божествено.
А лятото с непридирчиво простодушие
сънува още плажове от женственост.
И пръстите му с пъргавост хлапашка
тактуват слънце в клинописа на ятата.
Подир стрелите птичи синята опашка
след миг ще се превърне в силен вятър.
Невъзмутима есента си доизпива чая,
макар че облак тъмен слънцето изгризa.
Животът, странно, не е толкова отчаян,
но везат за поредно лобната му риза.