автор: milcho

По Великден купих сувенир: петел и кокошка на полог. Мътят едно яйце, а и едно жълто жълтуресто пиленце се подава от под крилото й. Китайска джунджурия.
Ама в магазина ми показаха фокус – като побутнеш тази петльово-кокоша конфигурация и се чува електронно кукуригане на петел, ама абсолютно автентично и дор 3 пъти. Нали знаете моя афинитет към петлите и техните кукуригания и веднага купих тая джаджа. Сложих и 2 батерии от волт и половина и у нас се започна едно кукуригане… кеф - не ти е работа. От сутрин до вечер. А и по нощите. Мина не мина покрай петела и кокошката и ги побутна и веднага: Куку-ригууууу- Куку-ригууууу-Куку-ригууууу и на мен ми прималява.
Почти като на село и взех та разредих пътуванията до там. Щом и тук си имам петел – който да ми кукурига. Ама са го уйдурдисали тия китайци – жестоко. Прав е внук ми Сами, който твърди, че дядо Мраз живее в Китай. –Защо смяташ така Сами, питам го аз смутен от тая неочаквана сентенция. -Ами там живеят джуджетата му, които правят играчките, Милцу, отговаря ми той, съвсем логично!

Но не щеш ли онази ден петела изчезна. Остана само кокошката с пиленцето и яйцето. Като ги побутна пак кукуригат, но не е същото. Без петел не е същото и е някак си тъжно. Освен това де сте чували кокошка да кукурига. Тя само си повтаря: Кут-кудяк, Кут-кудяк …днеска снесох, утре пак! А петела само се фука …Кукуригуууу
Я вижте тук какви мои пиленца мъти мойта кокошка! Кукуригууу! И така по три пъти.
И сега… няма го петела. Питам насам натам домочадието, и стигам до извода, че петела е отскубнат от конфигурацията и е отвлечен от внучката ми Калина. Един път го реанимирах, вече понеже пак беше напуснал гнездото, временно, но тоя път –край съвсем се е запилял. И точно така се оказва. Вчера я питаме, Калина и тя си призна тихичко и го даде обратно. С майка й - щерка ми, се смеем, а и с жена ми също. Въпросния петел беше предаден, леко проскубан, с един куц крак, който е пострадал при акцията на отмъкването. Но вече си е у нас и тия дни ще си кукурига отново в компанията на своето семейство. И всички ще бъдем щастливи. Калина надали, но ще си спомня тая история, как тайничко е отмъкнала петела до края си и как сме я хванали в неволна кражба.
Сигурен съм в това понеже при разбора на тази петльова сага изведнъж щерка ми каза: -Така е тате, нали помните и случая с онова, розовото кубче… Има нещо наследствено тук, и ме поглежда дяволито и се смее. Разбира се бях забравил за какво розово кубче става дума, но с общи усилия си спомнихме лека-полека.
Бяхме на гости на кума ми Иван. По семейно му. И двамата му сина Наско и Митко си играеха заедно с моите щерки на кубчета. И не щеш ли, връщаме се у дома и щерка ми продължава да си играе с едно розово кубче. Да, ама ние нямаме такива кубчета у нас. И започва разпит. Ама разпит ви казвам, не ви е работа. Кажи сега, какво е това розово кубче. И що търси то тук. Тя клепа с очета. -Ами, на Наско е. -Защо го взе? –Ами, хареса ми. И т.н. и ние и обясняваме на нашето 4-5 годишно чедо, че това си е чиста проба кражба. И, че е голям срам за нашето семейство да крадем и то от кума ни неговите розови кубчета. И хайде обратно у кума, и най-тържествено си посипваме главите с пепел и се каем и аз и жена ми пред кума, в присъствието на щерка ми, че е станало голямо произшествие и няма вече да правим така. Няма да му крадем розовите кубчета. Кумът се смее. Наско, не е забелязал липсата на кубчето междувременно. Или пък се прави на кавалер. Правим този цирк за назидание и с възпитателна цел. И ето, че след близо 30 години тая история отново изплува. И то най-актуално по повод изчезването на един китайски петел.
Но тук нещо ме жегва. Ами имаше и друга такава история, казвам на щерка ми. Права си чедо. Наследствено ще да е. И им припомням историята ми със синьото камионче. И други такива истории си спомням, но тази със синьото камионче не се забравя.

Става дума за приятеля ми от детинство Петко. Той живееше в същата коперация на ул. 30 Мадара, но само, че на петия етаж. Петко беше роден на 5 януари в петък и имаше петима петковци в рода си – братовчеди. По всички линии си беше Петко и си е все още Петко. Страхотно го обичах този Петко. И до момента е така. Петко е първият човек с, който заедно откривахме света. Той е 9 месеца по-голям от мен. Но не в това беше причината. Той си беше щур и щур си остана. И си заслужи прозвището „Щурия Петел”. Винаги е бил на крачка пред мен. Научи ме да играя шах и ме биеше по сто пъти на ден. Пръв скочи от 10 м в басейна на плажа „Република”(„Мария Луиза”). Щуро караше ски – два пъти, най-малко си троши краката и лежа в Пирогов. Щуро риташе футбол, а и още май рита. Абе щур петел. После в гимназията всички съученички бяха влюбени в нето. Някои му го признаха едва след 25 години. А за мен казваха: Милчо, ами… той е един такъв сантиментален. Тогава за първи път чух думата „сантиментален” и ми звучеше доста обидно. Не съм мъж, ами някакво сантиментално момченце, което се плаши да си признае, че му харесва това или онова момиче. А и/или да го целуне поне. И т.н.
А у Петкови имаха и купешки килим с ресни. У нас само тъкани бабини шарени селски черги. И супер-радио имаха. Майка му на Петко беше аптекарка. Леля Надежда. Най-милата и най-скромната аптекарка в тоя божи свят - колко пъти ме е спасявала с лекарства, като бях болен. У тях – у Петкови имаха и ПРАХОСМУКАЧКА! Е те това беше капак на всичко. Ние си тупахме чергите в неделя с тупалка в двора. А у Петкови ги чистеха с прахосмукачка. Ако това ви се струва сега нищо-факт, само ще ви кажа че става дума за 1950-51 година….мама мия – преди цели целенички 50-60 години! Тогава да имаш прахосмукачка и телефон беше все едно сега да имаш ферари – едно ферери с цвят червен! А те и телефон имаха.
И друго имаше, Петко беше пълен отличник. Петко все петици носеше (тогава бе петобалната система). По математика решаваше задачите с лекота – от раз. И не само по математика. Всички уроци ги запомняше още в клас и после у дома си написваше набързо домашните, с прекрасен равен почерк и го удряхме на игра. А аз се мотках с моите домашни и задачи и ги правех късно вечер, ако изобщо стигнеше до това, и ако не се вторачех под одеалото да чета на фенерче, едни дебели приключенски книги, които пак с Петко си ги разменяхме. Така ден след ден, година след година завършихме заедно 11 клас и после и аз като Петко записах физика в университета. И той и аз бяхме ядрото на АДУХ астрономическия клуб с гръмкото название „Астрономическо дружество „Уйлям Хершел”! Той обаче се зае да изучава физиката на плазмата - състоянието на веществото, което се среща в звездите, а аз поех към звездите на Армения и Рожен и станах астроном. Единствен от АДУХ.
Петко-Петела беше моят пръв кумир през всичките ми тези години. А и сега като се срещнем с него си остава такъв. Все ми се иска да се докосна до него, да му стисна ръката и да му дам отчет, за моите астрономически подвизи. Т.е., че не съм посрамил АДУХ, а напротив гордо нося знамето на този славен ученически клуб на 2-ра мъжка гимназия…

Но какво стана…къде бях, къде отидох. Уж почнах да ви разказвам за синьото камионче, а като си спомних за Петко и ррррррр… вижте какво стана. Май тоя петел на Калинка е виновен.
Аз го откраднах това синьо Петково камионче. Имаше Петко една игра, бяха му я подарили на някакъв празник – нещо като за рожден ден. В играта, (абе дали не беше „Не се сърди човече” ) всеки от участниците имаше на разположение няколко камиончета. Всеки участник имаше камиончета с различен цвят. На мен най много ми харесваха сините. Хвърляхме чоп за цвета, но когато ми се паднеха, сините най-се радвах. С тях най-много ми вървеше. И как така стана, едно камионче се отзова „случайно” в моя десен, на панталонките ми джоб. И като се прибрах у нас, а ние живеехме на партера – си го извадих това трофейно камионче и продължих да си го търкалям по стаята, по нашенските бабини черги. И да бръмча, бррррръъъъъъъммммм…и други там подобни звуци, които наподобяваха мотора на кола. Тогава колите издаваха силно бръмчене. И колкото повече една кола бръмчеше толкова беше по-хубава. Най-силно бръмчаха линейките от „Червен кръст, а и даже виеха. На ден минаваше най-много по една линейка покрай нас, по някакво повикване и ние децата от махалата, замръзвахме и я следвахме с поглед захласнати. Да ви кажа тогава, пък и доста по- късно не си представях, че аз някога ще карам кола. Виж и двамата с Петко, бяхме на едно мнение по това какви ще станем – аероинженери! Тази наша ян-бибиянова мечта не се сбъдна. Но, когато подкарахме коли и двамата ги карахме щуро.

И си бръмча весело аз вкъщи и изведнъж, майка ми забелязва нещо нередно, а именно, че не си спомня да ми е подарявала малко синьо камионче. И ме пита от къде е това камионче и аз веднага разбирам, по строгия и тон, че загазих. –Хън-мън, на Петко е, казвам. И веднага следващия въпрос, Ами той, даде ли ти го? Е и тук, вече съвсем загазих. –Не, казвам ние си играехме заедно и аз утре ще му го върна, само тази вечер ще си поиграя още с него. Но следва многозначително мълчание и семеен съвет. Май, дядо и баба бяха на моя страна.Дочуваше ми се нещо като, -Немой го сега, късно е, като гласа на баба.
Дядо мълчи. Майка, настоява камиончето да се върне на Петкови. А татко отсича, веднага да му го занесе обратно. И присъдата е изнесена на всеослушание. Аз разбира се цивря, и отказвам. Опитвам се да отложа изпълнението за сутринта. Но не става.
Майка ме отвежда до вратата и я отваря и ми посочва стълбите към 5-я етаж към Петкови и аз тръгвам. Бавно, бавно и съвсем засрамен. Етаж след етаж. Стигам до вратата на Петко и замръзвам. Усещам страхотния позор. Сега ще звънна на звънеца, и ще излезе майката на Петко, милата леля Надежда и аз как ще и кажа – ето това е камиончето на Петко…и ще ревна и ще побягна надолу по стълбите. Но не ми стига смелост и просто оставям синьото камионче на изтривалката пред врата. Утре ще си го намерят.
И тичам по стълбите надолу… и рев!
Влизам на бегом и право в леглото и се завивам през глава. Върна ли го, пита майка ми.
Ъъхъъъ, муча аз.

Та това е историята на – „Синьото камионче, розовото кубче и Петела, а и за Петко.

КИ

София, 2009-10-09, 00:26 ЕЕТ