автор: rosi45

Той беше интересен човек. Нямаше образование, но бе природно
интелигентен. Изразяваше се добре, говореше бавно, спокойно. Топлият баритонов глас галеше ухото, караше те да се заслушаш, всяваше някакъв респект. Притежаваше чар. Външността му бе приятна - висок, с издължени крайници, винаги спретнат и добре облечен, добре ухаещ, косата - сресана с брилянтин, на безимения пръст - тежък златен пръстен. Беше ватман - много любезен и внимателен с пътниците. Имаше и усет към сделките. Не пушеше, не пиеше, но бе подвластен на друг порок - неговата слабост бяха жените, а и те се лепяха, защото бе мил и галантен с тях.
Тя не блестеше с нищо, беше по-скоро невзрачна. Запозна се с него, когато я пратиха да учи в София в престижна, за онова време, гимназия. Беше от сой, от богато семейство в провинциално градче. Нямаше как да не попадне в орбитата му, като нощна пеперуда около запален фенер. Той ú предложи брак. Тя не се замисли много, щастлива, че е избраницата.
От десет години бяха семейство. Нямаха дете. За тези години тя се бе превърнала в сива мишчица - вечно с парцала в ръка и в кухнята. Беше добра домакиня. Никога не повишаваше тон, нямаше никакви претенции. Но Той се стараеше да е добре облечена, да изглежда добре, когато излизат заедно макар, че това се случваше рядко. Тя беше силно набожна и най-често разходката ú бе до църквата.
Февруари на 1940 година. Денят беше мразовит, но сух. Млада жена, все още с детски овал на лицето и коса на плитки, седеше в бедна, таванска стая, където слънце почти не влизаше. В този студен февруарски ден тази сива стая би обезкуражила всеки. Момичето държеше в прегръдките си бебе, увито в парцали и старо одеяло, което господарката ú беше дала с думите: "Ако не се отървеш от копелето скоро, за теб тука няма работа." Къде да отиде!? Да се върне на село бе невъзможно, с този срам... пък и баща ú не можеше да изхранва многобройната си челяд и затова, като навърши шестнадесет, я заведе в богата къща в София, като слугинче. Онзи господин беше толкова добър и мил с нея, и така хубаво миришеше... но се случи това. Погледна личицето на своето бебе. Толкова го обичаше! Притисна по-силно малкото телце, да го почувства, да го стопли. Докосна с устни кадифената кожа на бебчето, опря лице в неговото и дълго стоя така. Не ú се искаше този момент да свърши. Трябваше да направи нещо... Отиде в килера, взе една пазарска кошница, натрупа парцали на дъното и внимателно положи бебето. Навън се развиделяваше. Излезе, поспря за миг и пое към жилището на онзи господин. Той живееше в хубава, нова кооперация в центъра. "Той е богат, ще се погрижи за детето." - мислеше тя. Шмугна се бързо във входа. Пред апартамента имаше дебела изтривалка. Момичето сложи кошницата върху нея и с разтуптяно сърце, и сълзи в очите, побегна.
Тя, както винаги, стана рано да приготви закуска и да започне чистенето. Винаги започваше от изтривалката отпред. Отключи вратата и втренчено погледна надолу. Каква е тази кошница?! Вътре нещо мърда... Разбута парцалите и остана изумена. Бебе!! Боже мой, бебе! Прибра бързо кошницата вътре. В това време Той се приближи. Каза: "Господ ни го праща. Нали много искаше дете. Виж какво сладко ангелче е." Така се появи третият член на семейството им.
Разбира се, Тя знаеше за похожденията на мъжа си - винаги се намираше някой доброжелател, който да я осведоми. Но Тя не обръщаше внимание. Важно беше как Той се отнася с нея, какво я интересуват другите. Помисли си, че детето може да е негово... Никога не говореха за това. С годините детето стана негово копие. Вече не се съмняваше, че Той е бащата. Но Тя си остана до края добра майка за това дете. А Той си остана до края заклет женкар.