автор: Agaq

ако пиеш от себе си
без да пренареждаш сцената,
която вятърът повдига с върха на палеца
излагайки на показ остро потракващо токче с тънък глезен
упорито догонващо друго в ритъм,
от който дъха ти замира
и ти се иска да крещиш без думи,
защото виждаш черното - цветно,
опазило очите от удавници,
хванало небето за връзките
завързало хоризонта на фльонга - танцуващо степ

ако нозете ти парят от нестинарския огън
стискаш зъби, но въпреки всичко вървиш,
заради малката индийка в ъгъла и онова куче,
което упорито маха с опашка
и чака да оближе изранените ти крака,
не се страхувай от декември
и от това, че нямаш дебело зимно палто
потанцувай си с високата трева,
която ражда новолуния спасили множество самоубийци,
в края на изкуството е кладенец -
измий краката на олтара му.