автор: marcusjunius

Григор К. смяташе, че никой не забелязва лудостта му. Това в известен смисъл го притесняваше, защото само луди биха могли да пропуснат признаците на лудост у някой като него, а това означаваше, че вероятно Григор бе заобиколен от луди.
Все пак никой не беше луд точно по неговия начин – това Григор знаеше със сигурност и то внасяше известно успокоение у него.

Доказателството, че Григор бе луд или най-малкото – бе луд по един уникален начин – беше един поднос.

Григор работеше в едно стандартно учреждение, каквито има много в родната му София – той беше общински чиновник, счетоводител в малка фирма с две стаи под наем в голяма офис сграда, или инспектор по образованието, екологията или поддръжката на нещата за лепене на обяви и плакати. Нали ги знаете – онези триметрови, цилиндрични неща по кръстовищата, върху които се мъдрят снимките на политици, фолк звезди, рок звезди, гурута и изгубени кучета. В живота е пълно с предмети и хора, чиито имена и същност са ни толкова далечни, че можем единствено да ги наричаме неща. Винаги, когато Григор инспектираше своите неща, за да прецени дали да прати работници да съдерат напластените физиономии и да освободят място за нови, той с вълнение размишляваше как ли се чувства плакатът с лика на някой рок динозавър до неприличния постер на фолкзвездата Нещо. Тези разсъждения Григор обикновено приключваше с писане на докладна, с прозрението, че плакатите не чувстват, или пък с това, че Григор всъщност беше счетоводител в малка фирма, а не инспектор по нещата.

В столовата на учреждението, което така обстойно бе описано по-горе, имаше обикновена маса, върху която бяха наредени подносите за хранене – от там всеки взимаше един поднос и тръгваше покрай друго нещо (не ми казвайте, че предпочитате „шубер”...), край което, на свой ред, бе наредена храната в чинии. Точно масата с подносите беше лудостта на Григор. Добре де, ще кажете, какво толкова – маса с подноси, взимаш един, продължаваш, взимаш храна, сядаш на маса, ядеш, чистиш си зъбите с клечка, ставаш, връщаш подноса, качваш се в канцеларията си, доработваш следобеда, прибираш се в къщи, гледаш телевизия или четеш, миеш си зъбите, лягаш да спиш, ставаш, пиеш кафе, изсираш това, което си ял предния обяд... И аз ще ви отговоря – да, така описана масата с подносите изглежда много проста, но не е. Защото всички подноси на нея – огромна купчина от стотици бройки, триъгълни, с пресечени ъгли – бяха яркочервени. Всички, с изключение на един. Синият поднос. Точно него Григор държеше да ползва всеки обяд. Не, „държеше” е слаба дума – точно този поднос Григор трябваше да ползва на всяка цена!

„На всяка цена” означаваше, че Григор спираше край кулата с подноси и започваше да търси своя. Обикновено го намираше в долния край на купа и, тъй като не можеше да повдигне всичко останали над него с една ръка, за да измъкне заветния поднос с другата, Григор започваше да сваля подноси от горния край и да ги оставя внимателно на земята, докато освободеше достатъчно тегло, за да измъкне синия. После, докато стискаше с едната си ръка любимия, той връщаше останалите, по три-четири на един път, върху кулата, където им беше мястото. През това време опашката от хора зад него растеше, те сумтяха, подвикваха му и се купчеха около него, за да му окажат peer pressure*, което наистина го притесняваше малко. Но това беше нещо, с което Григор бе свикнал. Това беше средностатистически ден.

В добри дни синият поднос беше някъде в горния край на кулата и Григор успяваше с едно движение да го измъкне.

Но имаше и наистина лоши дни – онези, в които някой бе изпреварил Григор и бе взел синия поднос. Тогава Григор се разтреперваше, обикаляше по масите и надничаше над раменете на хората и щом намереше наглеца, заставаше до него и неотклонно следеше всяка хапка в устата му, докато онзи най-накрая не се предадеше и не се затичаше към гишето за мръсните подноси, където Григор вече го чакаше, за да изтръгне синия от ръцете му. (Е как да не се притеснява Григор, че при всичките тези ситуации хората го наричаха досадник, мърльо или нахалник, но никой не го наричаше луд?)

Григор работеше в това учреждение повече от пет години и вече не помнеше кога точно се бе запознал със синия поднос – но трябва да е било съвсем скоро след постъпването му на работа Подносът се бе превърнал в неговото собствено успокоение за уникална лудост, но беше и интелектуално бреме. Най-много от всичко Григор желаеше да разбере защо. ЗАЩО? Така де, ЗАЩО? Григор имаше чувството, че сърцето му го води, че слуша някаква тайнствена религия по пътя към своя поднос, че това, което прави, не е просто мания, обсесия на един съвременен мъж, ерген, бездетен, висшист, с четири костюма и кола на лизинг, а НЕЩО повече! Но колкото повече минаваха годините, толкова повече Григор не намираше отговор. Той дори сподели с най-близкия си приятел своите притеснения и своя въпрос. Вальо, женен с три деца (две от тях момчета-близнаци), работеща съпруга и двойно-ипотекиран апартамент само го изгледа косо, хвърли едно око на часовника си, поръча втора бира и му рече „Ти к’во, да не очакваш да дойдат извънземните и да ти кажат що си откачил по един син, пластмасов триъгълник?” Тогава Вальо дори и не подозираше какво точно казва – но така е то, семейните мъже често имат проблясъци на мъдрост външни дори и за самите тях.

Е, вие сте чели вестници и знаете края на историята. Оказа се, че синият поднос, единственият син поднос в учрежденския стол на улица „М.” номер единайсет в София, пластмасов, с пресечени ъгли, е маркерът за кацането на космическия кораб на високоразвита цивилизация, чиято царица се сменя веднъж на хиляда години и новата, прекрасна принцеса, пристига на земята преди коронясването, за да срещне своя жених ("пазителят на синьото", както ТЕ го наричат) и да го дари с хиляда години живот и с три-четвърти от познатия космос. Познатия на онази космическа цивилизация, а не на земляните. А това, сещате се, е доста повече...

---
*peer pressure - англ., ми де да знам, в превод нещо като "презрението на стадото" например