автор: Lachistata

Когато вечерта оголи свойта плът
в настръхнал абанос
и се озъби времето в тиктакане,
когато спреш по други брегове
и канибали глозгат от душата ти,
вземи в ръцете мека пръст
и мачкай.
Когато се търкалят в краката ти
прозорци на парчета,
ръждясали ключалки
и корени без минало,
когато ветрените мелници посочат вятъра
и клетките затиснат свойте птици
през гърлата, през крилете,
от кипналата кал
стори човешка фигура-
наивна, неумела и първична...
Когато арфата откаже да говори
и дните се оронят като грозде,
когато чашите в кръчмата се счупят
и реките опнат си платната,
в утробите с мъртви лодки,
риби и подводни камъни,
полека целуни земята
между потните си длани,
назови я някак,
дай й път и сила, и познание,
научи я да обича и да дири,
да дава, без да иска...
Повярвай ми, човек ще стане...