автор: diva_voda

Фввв….вввп ! и розовата вода в залива дори не трепна , само леко се разпени на повърхността , а през прозрачните дълбини сякаш премина торпедо – сребристо, блестящо, газирано.
С привичен жест момичето изплува, вдиша, тръсна глава и се огледа, след което изящно се плъзна обратно към стръмната стена на скалата. Явно я познаваше добре и си имаше „стъпчици”, защото ловко , без никакво усилие, се добра до върха й. Марин също си пое дъх – дълбоко и шумно , жадно – беше забравил да диша.Беше забравил всичко и всички. Главата си беше забравил, а очите и ушите му бяха пълни само с розово , сребристо – газирано и този звук, когато тя се скриваше във водата – без плясък, само фввв…ввп !
И така от три дни. От първото утро, когато, сънен и рошав, прегази нечии космати пищяли и се изтъркули от палатката. Още не беше се съмнало, но розова дрезгавина вече загръщаше тихия залив с високи брегове. Не му беше до романтика – съвсем прозаично тръгна през папура към скалите да търси закътано местенце – природата си искаше своето. Но ето, че „упражнението” го облекчи и разсъни, и той реши да съчетае полезното с приятното и да поплува. Решително смъкна слипа и … тогава се случи - докато се озърташе откъде да влезе. Направо се втрещи! Замръзна, както си беше гол-голеничък, леко приклекнал - с единия крак във водата и ръце встрани - за равновесие. Нещо се совна край самотната скала в края на залива… Приглушен звук… И откъм тъмнозелените прозрачни глъбини към огледалната повърхност се стрелна сребриста мълния. Марин с мъка се удържа да не цамбурне. Без да усети как, намери се свит зад един хлъзгав камък; все още не разбираше какво става. Не беше мълния, момиче беше, млада жена горе – долу на неговата възраст. Косата й беше дълга и образува красива дъга от водни струи, когато тя я отметна. После заплува, не – по-скоро се плъзна, все така без звук и плисък, обратно към високата скала.
Марин не смееше да шукне. Все още гол, слиповете му най-предателски бяха изчезнали, той прибра колене под брадичката си и още по-плътно се притаи зад камъка. Момичето се катереше леко, трябваше да му го признае, като се имаше предвид, че беше голо, босо и мокро, без осигурителни въжета, изглежда познаваше терена. Разбираше ги той тези работи. Катереше се, откак се помнеше.
И точно момчетата от клуба го доведоха по тези места. Самите скали не бяха нито по-интересни, нито по-високи от тези, които изкачваха в дефилето, но морето и компанията му се сториха добра възможност да си почине. Да позабрави. Дааа, понасъбрало му се беше – уроци, матура, изпити в университета,…Натали. Разбира се, че не беше раздяла, само за пет години щеше да ги дели половин свят.
Марин се загледа отново в момичето и се усмихна - права ли щеше да се окаже баба му, че мъжкото сърце изведнъж се обръща? Защото само за три дни, а ето, че и резултатите, и класиранията, и бъдещето; и Натали изглеждаха далечни ; нечии чужди спомени. Само за три дни? Не – за три кратки утрини. Три кратки и неуловими вдишвания.
Нямаше как да и се обади през онази първа утрин. Не само от изненада; така и не намери слиповете си ( не беше възможно да са потънали по- дълбоко от самия него и все пак – липсваха). На втората не знаеше кое по-напред - да се радва ли, че я откри, да я гледа ли, кураж ли да набира… Че я търси след това, ясно. Къде ли не; обходи няколко пъти района чак до селцата от двете страни. Намери си поводи да се омеши с всички компании и огледа пещерите и палатките; като тревожен гларус кръжа над плажа, а скалата и нощем взе да я сънува, но… нищо. Нито следа от загадъчното дългокосо момиче. Никому нищо не каза обаче. Не посмя. Не знаеше как да обясни, а и не искаше - точно така – никому не желаеше да открива тайната си. Но ето, че през цялата изминала нощ се мята в полусън, раздиран от копнеж и страх - ами ако само така му се беше сторило? Ако всичко е било само някаква чудна и жестока игра на изтерзаното му до болка съзнание?!
Без всякакъв спомен да е заспивал, тази сутрин отвори очи преди слънцето. Как се намери на брега срещу самотната канара, нито знаеше, нито пък го интересуваше. Този път! Този път щеше да и се обади! Не знаеше как, но го беше решил! За всеки случай още по-здраво пристегна връвчицата на тъмносиньото SPEEDO и глупаво приглади острата си черна коса – да бе, сякаш имаше значение, нали щеше да плува. От вълнение място не можеше да си намери. Пречеха му ръцете,чудеше се къде да ги дене; камъните му убиваха; ту нагазваше във водата, решен да я чака на скалата, ту се връщаше – ами ако тя се откаже , когато го види? Шляпа и се връща, шляпа и се връща, докато камъните под него съвсем се измокриха, а краката му се вкочаниха. И точно се оглеждаше за ново убежище, когато го сепна звукът – фввв…вввп.
Като стрела, изстреляна в сърцето на водата, девойката се вряза дълбоко в прегръдките на залива.Танцът, който леко бе повела с вятъра, рязко промени посоката и партньора – уловило силата на порива й, морето мощно я изтласка обратно на повърхността! Каак му завидя на това море Марин! Яростно и издълбоко! Ако можеше, сигурно щеше да му прати секунданти!
Нищо не направи Марин и тази сутрин. Приседна, както и преди, затулен зад част от скалите и седя така дълго-дълго, много след като момичето си отиде – повече от всеки друг път. После мълчаливо си стегна раницата и без много приказки си хвана стопа към къщи. Стигаха му толкова вълнения. Не можеше да понесе още една раздяла – разбира се, че не беше раздяла, след като никога не са се срещали.
Дните се занизаха спокойни и подредени като спретнатите му лавици с книги. За никого не бе изненада, че в списъците на най - желаната специалност в университета името му бе сред първите пет. Натали първо му прати есемес, след това мейл и дори успя да го намери закратко по скайпа. Разбира се, че се гордее с него. А и толкова вълнуващи мигове им предстояха тепърва. И на двамата. Какво са в днешно време разстоянията, при тези технологии, при толкова удобни средства за транспорт…Ммм даа, като се замисли човек, какво са?
Лудото рошаво лято бързо пробяга жежкото си трасе и подаде щафетата. Есента, плиснала няколко хладни струи връз голия му груб, а-ха да я поеме, когато крадливият циганин-разбойник, чевръсто я изблъска и я пререди. Затича сияещ и по хлапашки ухилен, но ето че харизаните му чепици го препънаха и той се просна в краката на октомври.
В двора на университета цареше оживление. Студенти, преподаватели, родители и близки на първокурсниците, приятели – всяка година се стичаха тук, по стара българска традиция – да изпратят чедото, да му пожелаят на добър час. И да му се порадват. Марин предварително се примири със загубата – просто нямаше начин да спечели –майка му, сестра му, бабите, лелите – силите определено не бяха в негова полза! Ето защо, като истински мъж, просто преглътна и каза добре. Мъжки държа фронта досами високите двери на Алма Матер, където вече бе поверен сам на себе си.
Не че му стана много по-леко. Запровира се през тълпата и не след дълго намери търсената аудитория. Изглежда повечето му колеги бяха пристигнали, защото вече сформираха групите. Марин първо се записа, а след това разсеяно се заозърtа сред морето от лица. И тогава се случи - първо я чу, а след това и видя – фввв…вввп! и една кестенява къдрица го парна през лицето.

- Ха, прощавай, ама май ще сме в една група – момичето го гледаше и се усмихваше. Отблизо беше още по-хубава. – Аз съм Марина – продължи ведро. – А ти какво, езика ли си глътна?

Марин сe опитваше да си спомни името си.