всеки си го носи, казват
и на кръст разбягват се
парчетата живот
пришиват се към босите пети
на следващ странник –
единственото сигурно завръщане
за чаша чай
с горчивата му истина
а някъде след всичките пустини
има ръб и граница,
и хвърлен камък -
зидат по лицето му посоки,
сънливи полутонове
и моженето да обича
но никога не е достатъчно:
обикнал галенето на тревата
и гнилото на есенните ябълки
от кръст разшива
полунощите на гордостта си
парчето хляб
и вчерашния вестник -
от тях започват всичките посоки
защото знае
че на запад бягат слабите
и с гръб към слабостта
дочаква всеки изгрев
със залъка под вехтото палто
замесен от разбягване
от всеки
окрал от него
моженето на живот