автор: joy_angels

С благодарност към Sia, за вдъхновението

Погледна залеза над градината. Нe почувства нищо.

Седна на пейката пред камъка. Мислите му се рееха, но чувствата му бяха осезателни точно като този камък. Съвършенството, което бе създал, убиваше страстта му, а той не можеше без нея. Но трябваше да се изправи очи в очи с перфектното си дело, за да разбере, че никога повече не иска да го види.
Проектът беше добър. Какво ти добър – беше просто отличен! Имаше достатъчно време, пълното съдействие на клиентите и неограничен бюджет. Авансът беше толкова солиден, че чак не беше за вярване. “Искам уникална градина! – беше казал господин Манолов – Искам като видят двора, да падат... Не ме интересува колко ще струва. Сложи цена на фантазията си – ще платя двойно!”

Задачата беше странна – да направи японска градина върху три декара дворно място. Поредната метреса на господин Манолов, повишена в ранг “съпруга”, се вдъхновяваше от Изтока почти толкова силно, колкото и от портфейла на бизнесмена. Тя беше наложила странни порядки над домакинството – слугите носеха нещо като кимона, из къщата горяха ароматични пръчици, а пред диваните се кипреха непалски молитвени килимчета. Мешавицата щеше да стане пълна с аранжирането на двора, но какво го интересуваше? Нали клиентът винаги имаше право?

И все пак, опита се да обясни на съпругата, че красотата на желаната от нея японска градина е в размера. Използва цялото си красноречие от добре подбрани, прости думи, за да я омае и да отдели само посоченото от него ъгълче за японска градина. Разказа й идеята на “японската стъпка” – пътеката от единични каменни плочи, които водят посетителя постепенно към тайнството и му разкриват детайл след детайл красотата на сътвореното.

“Вижте, мила госпожо – беше казал. – Ако диамантът, който е на врата Ви, беше 100 пъти по-голям, това щеше да е просто камък на шията Ви. Скала. При определени обстоятелства би Ви убил. Но понеже е малък и обработен до безобразна съвършеност – Вие му се радвате, а околните завиждат на бижуто Ви. Е, с японската Ви градина нещата стоят по същия начин – тя е бижу.”

Не успя. Трябваше или да прекрои целия двор, или да се откаже. Не можеше да се откаже. Вече беше изградил име на добър ландшафтен архитект сред богати клиенти и поръчките валяха. Не биваше да залага бъдещето си на карта. Пък и предизвикателството си го биваше.

За лош късмет, новата госпожа Манолова прочете статия в едно женско списание до степен щото се ограмоти по въпроса за японските градини и го разведе компетентно из двора. Показа точните места, където иска четвърт декар езеро със златни рибки, купчини камъни във формата на алпинеум и гора от цъфтящи (цъфтящи!) вишневи дръвчета.

Веднага след съдържателния си разговор с платинено русата дама в пеньоар с японски мотиви потърси среща с господин Манолов. Заяви, че се отказва. Човекът в крайна сметка му влезе в положението и му даде свобода на действие без да се съобразява с капризите на поредната дива в живота си. Само за езерото се запъна. Искаше го даже още по-голямо и то на най-неподходящото място.

Наложи се да обяснява, че за такова съоръжение трябва да се вземат мерки като при изграждане на микроязовир – щеше да е нужно доста копаене и подпорна стена, за да се предпази двора и къщата от наводнение. “Не ми говори за пари – каза господин Манолов – прави каквото трябва”.

“Добре де – каза си наум – ако в терена имаше естествено езеро с този размер, какво щеше да стане? Същото. Щях да проектирам, нали?” Това го успокои. Подобно на повечето архитекти се опитваше да “ограмоти” клиента си, но това беше кауза пердута. Хората живееха с години с някаква своя мечта, поливаха я, подрязваха я и щом можеха да я осъществят – искаха точно нея. Трудно беше да вплете наученото, правилата, каноните дори, в нечия мечта. Беше разбрал, че проектът трябва да е съвместен компромис, включително от негова страна. Точно това го правеше и толкова успешен архитект – опитваше се да чува желанието на клиентите си.

След месеци усърден труд дойде големият ден. Беше готово. Дворът беше разделен на малки градини, които ревниво пазеха чудесата си от случайния поглед.

Най-отгоре на всичко се кипреше езерото в стил Джоудо. В средата беше запазен остров, заобиколен от езерото. До острова се стигаше по дъговиден дървен мост с ниски перила. Те мислено продължаваха на острова в очертанията на пътека – от двете страни бяха подредени грубо на вид окастрени пънчета. От езерото надолу, като част от естествения наклон на терена, тръгваха малки кръгли каскади. Водата се разливаше в езерцата, които напомняха очи: всяко следващо изплакваше сълзите на предишното. Големи каменни плочи, разхвърляни уж случайно по чакълестата пътека водеха към тайнствените кътчета, всяко от които той беше изстрадал, композирал и вдъхновил за живот.

Най-много се гордееше със сухата река в долната част на парцела. Тя тръгваше от павилиона за чай и продължаваше към двуметровата ограда. Макар и да пропусна някои от елементите, подреди камъните така, че любопитното око трескаво търсеше водата между тях, но не я намираше. Водата се бе оттекла, а вечните камъни стояха там и щяха да стоят много след като всички обитатели на дома изчезнеха в небитието.

Реши да прекара последната нощ в къщата. И без това Манолови ги нямаше, а заедно с тях – и прислугата. Само пазачът беше в къщичката си на входа. По време на дългите месеци работа ползваше една от стаите за кабинет и място за отдих. Беше замръквал и друг път: една нощ беше чакал доставката на декоративните вишни от специален разсадник в Белгия и искаше лично да се увери, че дръвчетата ще пристигнат в добро състояние.

Разходи се из градината – забелязваше елементите отново и отново, но гледаше с очите на чужд човек. Толкова дни беше изпипвал детайлите, толкова пъти работниците прекрояваха едно и друго, че сега тишината и подредбата изглеждаха нереални. Погледна залеза над градината – друг път красотата му го топлеше. Сега сърцето му не трепна. Нещо необяснимо се случваше.

Каменните стъпки сами го отведоха в любимото му кътче – няколко квадратни метра ниско подрязана морава, оградени от кипариси. Дръвчетата бяха с различна височина, за да създават ведрост на пространството. В единия край имаше пейка само за един човек. Седящият не се виждаше нито откъм къщата, нито откъм близкия павилион. Беше място за уединение, в центъра на което стоеше камък. Камъкът беше от градината на дядовата му къща, от едно село високо в планината. Отиде специално там, за да го открие – камък, почернял от влагата на годините, обрасъл с мъх и лишеи. Наричаше мястото “Градината за размисъл”.

Седна на пейката, загледа се в камъка и умът му почна да блуждае. Част от мъха беше като обгорял. Кой ли щеше да седи в тази градина? Имаха ли обитателите на този дом нужда от размисъл? Едва ли. Жълтото цветче на един мъх блесна в зеницата му. Кой беше той да съди... Знаеше ли какво всъщност се случваше в душите на тези хора. “Не ги оправдавай...” – зачегърта в съзнанието му една грапавина по камъка. “Ти създаде поредното безсмислие в охолния им живот”. Дали наистина... но нали беше творец... “Това ти е работата – подкрепи го зелено-бял лишей – ти създаде невероятна градина. Знаеш ли колко хора ще й се радват?” Колко ли наистина? И щяха ли да се радват или само щяха да завиждат на богатството на Манолов, който си е позволил всичко това?

И в този миг мобилният му телефон звънна. Да... Определено в градината за размисъл имаше излишен детайл и той чуруликаше. Беше съпругата на Манолов. Прибирали се от морето. Следвал ги един микробус с цветя, които тя поръчала в някакъв си парник и които трябвало спешно да се засадят между камъните. Дворът бил много гол. Пък и вишните цъфтели чак напролет. Искала на партито за откриването на градината да има цветя, много цветя.

Прибра телефона в джоба на ризата и се насили да остане още миг в съзерцаване на камъка. Не успя. В крайна сметка беше европеец и живееше в двадесет и първи век.

Много пъти беше мислил над израза за капката и чашата. Струваше му се насилен. Но сега усещаше, че е истински. Съвсем истински. Отиде до стаята си, където в метален шкаф беше запазил малко от експлозива, използван за раздробяване на скалата при строежа на езерото. Измина пътя до подпорната стена още по-бързо. Застана пред умело замаскирания с езерни растения и бамбук бетон и огледа целия двор.

Нe почувства нищо. Съвършенството, което бе създал убиваше страстта му. А той не можеше да продължи без страст. Но след разговора си даде сметка, че има и по-страшно от това да постигне съвършенството – да го види унищожено.

Творението беше негово, но не му принадлежеше. Това беше истината. Дали утре или след година, все едно – градината нямаше да изглежда така. Съвършенството на сътвореното щеше да бъде убито. Но... нека поне ръцете, които щяха да го сторят, не бяха чужди.

Гърмът го завари над имението, нависоко. Не видя отприщените тонове вода, но не беше и нужно. Знаеше какво се случва в двора. Сега вече можеше спокойно да погледа червената топка над хълма. И да се стопли.

Залезът отново беше негов.