автор: Lorena

Опъвах платна от кожата си между ръцете ти,
за да ми е лесно да пиша стихове по тях.
Ти ги развяваше дълго преди да завали снега
и да затрупа последното: обичам те.
Сега е тихо. Снегът не говори. Смълча ни.
Остви белег по кожата, който изтри думите.
Сега в двете шепи сняг ме няма. Станах бяла.
Добре поне, че не валя дъжд,
иначе всичко между любимите ръце
щеше да изтече в канавките,
а оттам няма връщане.
Ти още се надяваш на пролет,
но ти предстои дълго чакане.
А някъде там с пролетта
може да дойде и твоето първо
обичам те.